— Позвънете на 911! — изкрещя им той. — Повикайте ченгетата и моментално изчезвайте!
Но хлапетата с нищо не показаха, че са чули заповедта, и останаха заковани зад укритието си.
Мамка му!
Стрелецът отвори вратата и бавно се измъкна навън. Залитна и почти се строполи, но някак успя да запази равновесие. Беше слаб, висок горе-долу колкото Демарко, облечен в светъл костюм и бяла риза с разкопчана яка. Гарвановочерната му коса, обилно намазана с гел, беше плътно прилепнала към черепа, а лицето под нея беше с хлътнали бузи и надупчена от акне кожа. Под дясното око имаше голяма бенка с формата на сълза.
Именно тя помогна на Демарко да си спомни, че познава този човек. Казваше се Джон Палмери, а преди години баща му беше един от най-близките помощници на собствения му баща. Но за разлика от Джо Демарко, Джон Палмери бе избрал да върви по пътя на баща си. Беше попаднал в затвора за малолетни още шестнайсетгодишен, осъден за кражба на кола. А днес, двайсет години по-късно, се беше превърнал в хладнокръвен убиец, отнел живота на един агент на тайните служби. Какво ставаше, по дяволите?
Демарко забеляза, че Палмери се олюлява и всеки момент ще припадне. Изпаднал в странно вцепенение, той гледаше как по лицето му се стича капка кръв, откъсва се и прави алено петно върху бялата риза, точно над сърцето. В ръката му, отпусната покрай дясното бедро, се поклащаше револвер с дълга около половин метър цев.
— Хвърли оръжието, Джон! — извика Демарко. — Моля те!
Сърцето му произвеждаше толкова много адреналин, че тялото му потръпваше като от електрически ток.
Палмери не го чу и продължи да се олюлява на крачка от колата. Може би не вижда, че съм въоръжен, защото съм скрит зад калника, съобрази Демарко. Реши да привлече вниманието му, изправи се в цял ръст и насочи пистолета на Сами в гърдите му.
Онзи бавно се обърна. По нищо не пролича, че го е познал. Примигна няколко пъти, за да го хване на фокус, после ръката с оръжието започна да се повдига. Демарко беше убеден, че не усеща колко забавени са всъщност движенията му.
— Хвърли пистолета, Джон! — изкрещя той.
Палмери го дари с един оцъклен поглед и продължи да вдига ръката си.
Защо не се подчинява тоя тип, да го вземат мътните?!
Не беше сигурен дали е изкрещял предупреждението си за трети път, тъй като Палмери стреля и куршумът рикошира в бронята на колата. Ако не беше тя, Демарко със сигурност щеше да бъде прострелян в корема или слабините.
Отвърна на стрелбата веднага, без никакво колебание. Нямаше намерение да убива противника си и пръстът му натисна лекия спусък по-скоро инстинктивно, като реакция на неговата стрелба.
Куршумът обаче попадна точно в сърцето на Палмери, убивайки го на място. Една зловеща случайност, нищо повече.
Демарко остана вцепенен на мястото си, неспособен да разсъждава. Изчака да види дали Палмери ще се надигне, макар да знаеше, че това няма как да стане. После бавно тръгна към него, държейки го на мушка. Ръката му с пистолета трепереше толкова силно, сякаш беше болен от Паркинсон.
Широко отворени, черните очи на Палмери бяха заковани в небето. Сякаш търсеха Бога, който отдавна го беше забравил. Бялата му риза бързо се превръщаше в алена попивателна. Кървавото петно се разширяваше в правилен кръг, сякаш проправяйки път на отлитащата му душа.
С периферното си зрение Демарко улови някакво раздвижване и рязко завъртя глава. Двете хлапета бяха напуснали укритието си зад контейнера.
— Идете да намерите някой полицай — подвикна им той, но в гласа му липсваше убедителност.
Вместо да се подчинят, момчетата прекосиха платното и се насочиха към него. Безпогрешният им инстинкт за оцеляване на улицата им подсказа, че Демарко не представлява заплаха за тях.
— Видял си му сметката, човече — промърмори едното.
Все още наведен над трупа, Демарко умолително промърмори:
— Идете да извикате полиция.
Не знаеше какво да прави с оръжието в ръката си. Не смееше да го захвърли, за да не гръмне и да му продупчи крака. В крайна сметка реши да го остави върху покрива на колата на Сами.
— Мъртъв ли е този шибаняк? — пожела да узнае същото момче.