Демарко кимна и се обърна да ги погледне. Бяха на не повече от четиринайсет. По-разговорливото го дари с широка и малко крива, но несъмнено приятелска усмивка. На главата му имаше бейзболна шапка с емблемата на „Чикаго Булс“, обърната с козирката назад. Облеклото му се състоеше от фланелка без ръкави с лика на Майкъл Джордан, торбести панталони до под коленете и високи маратонки, сякаш предназначени за лунна разходка. Другото момче беше облечено по същия начин с тази разлика, че предпочитанията му бяха на страната на „Ню Йорк Никс“.
Демарко измъкна телефона от джоба си и го подхвърли на онзи от „Булс“.
— Хайде, обади се в полицията!
Хлапетата се спогледаха с видимо колебание. Явно контактите с полицията не фигурираха между приоритетите им.
— Що не им се обадиш ти? — зададе логичния въпрос привърженикът на „Никс“.
— Защото трябва да проверя състоянието на човека до банкомата — отвърна Демарко, обърна се и тръгна към Били. Не бързаше особено, защото беше убеден, че той вече няма нужда от помощ. В един момент забави крачка и се обърна: — Не пипайте нищо!
— Не ни учи, бял скапаняко! — озъби му се фенът на „Булс“. — Бас държа, че сме присъствали на повече местопрестъпления от теб!
Демарко беше сигурен, че хлапето има право, и впери тъжен поглед в проснатия в краката му Били Матис. За разлика от Палмери, неговите очи бяха затворени, а лицето му бе застинало в смирено изражение. Ако не беше малката червена дупка в гърдите му, спокойно щеше да мине за човек, който е решил да подремне на необичайно място.
Макар да беше сигурен, че е мъртъв, Демарко клекна и потърси пулс на гърлото му. Собственият му пулс препускаше с такава скорост, че той не беше сигурен дали ще улови последните усилия на смелото сърце на мъжа в краката му. Бедният нещастник, поклати глава той. Нима бе възможно да свърши по такъв начин човек, който толкова много приличаше на бейзболиста Мики Мантъл?
Направо не му се мислеше как ще се отрази смъртта му на жената с име Дарси.
Изправи се бавно и тръгна към потрошената кола на Сами, където го чакаха хлапетата.
— Извикахте ли полицията?
— Аха — отвърна фенът на „Булс“ и му подхвърли мобилния телефон. — Кола пет-нула пътува насам.
Демарко едва не изпусна апарата, а хлапето добави:
— Мисля, че няма да изчакаме ченгетата. Сигурен съм, че няма да повярват на очите си: двама бели с продупчени сърца, а трети виси над тях с димящ пищов в ръце!
— Точно така, Ричи — неспокойно подхвърли другото хлапе. — Няма да повярват и като нищо ще ни щракнат белезниците!
— Спокойно, няма да ви арестуват — рече Демарко. — Аз оставам тук и ще им обясня какво е станало.
Всъщност какво щеше да им обясни, по дяволите?
Облегна се на обезобразеното комби на Сами и запали цигара. Фенът на „Булс“ веднага си изпроси една. След известно колебание и другият хлапак стори същото. Демарко понечи да им изнесе кратка лекция за вредата от никотина, но бързо осъзна колко абсурдно ще прозвучи това край труповете. Попита второто хлапе за името му. Джамал, отвърна то.
За себе си беше сигурен, че е действал при самозащита, но не знаеше дали ченгетата ще му повярват. Положението беше сериозно и като нищо можеше да доведе до тежки последици — арест, пръскане на пари по адвокати, край на кариерата му. Това го безпокоеше далеч повече от смъртта на бандита, гръмнал Били Матис. След което стигна до заключението, че показанията на Ричи и Джамал могат да го измъкнат, и затова ги почерпи с по още една цигара.
В същото време си даваше сметка, че го чакат неприятности, имащи всички шансове да бъдат много по-големи от тези с полицията. Някогашният му съученик явно бе направил голям прогрес в кариерата си на престъпник, започнала с кражби на коли. Господи, нима мафията имаше пръст в опита за убийството на президента?
Ченгетата се забавиха повече от двайсет минути, потвърждавайки оплакванията на местните жители от мудността на представителите на закона. А когато се появиха, демонстрираха пълно пренебрежение към труповете на улицата. Но Ричи беше прав, като каза, че ще останат изненадани от цвета на кожата им. Липсата на емоции у тях, а и у хлапетата, накара Демарко да си спомни един ред от „Самотната гълъбица“ на Дари Макмъртри:
Господи, колко е евтин животът тук, в Кънейдиън.
Иначе беше доволен от мудността на полицията, тъй като получи достатъчно време, за да подготви пакета от лъжи, които щеше да им предложи.