— Помните ли ме, мисис Матис? — тихо попита Демарко.
Жената кимна.
— Онази вечер бяхте тук и ядосахте Били.
— Много съжалявам за това, което се случи със съпруга ви, мисис Матис. Той беше добър човек. Уверявам ви, че не бих си позволил да ви безпокоя без основателни причини.
— Знаете ли, че онзи мръсник го е убил за някакви си сто долара? — попита Дарси Матис, очевидно, без да обръща внимание на думите му.
— Не — поклати глава Демарко, който твърдо реши да не й казва, че е бил свидетел на убийството.
— Били никога не използваше тази карта, никога! Държеше я просто така, за всеки случай. Да си купим нещо забравено по време на пътуване, но нищо повече. Никога не я е използвал тук. Защо, за бога, го е направил снощи?
— Не зная, мисис Матис — тихо отвърна Демарко.
— Участвал е във войни и е оцелявал — продължи в някакъв унес Дарси. — А сега изведнъж го убиват пред някакъв банкомат! Бог си направи лоша шега, нали?
Сълзите рукнаха и разкривиха красивите черти на лицето й.
— Искам да ви задам един-два въпроса, мисис Матис. Те са свързани с работата на съпруга ви.
— Вие подозирате, че Били е знаел нещо за инцидента на река Чатуга, когато стреляха срещу президента, така ли?
— Точно така — кимна Демарко. — Не мисля, че е извършил нещо лошо, но може би знаеше нещо, за което се страхуваше да говори.
— Били не се страхуваше от нищо! — тръсна глава Дарси Матис и в ясносините й очи припламнаха гневни искрици. После искриците изчезнаха и погледът й отново се обърна навътре, към спомените, известни единствено на нея.
— Познавате ли човек на име Дейл Естъп?
— Не.
— А Максуел Тейлър от Фолкстън, щата Джорджия?
— Не. Били никога не говореше за хората от своя край, с изключение на майка си. Той не обичаше родния си град. Водил ме е там само веднъж за времето, през което бяхме женени.
След тези думи тя отново се затвори в себе си, вероятно представяйки си всичките онези неща, които вече нямаше да върши заедно с мъжа си.
— Промениха ли се навиците му през последните два месеца? — смени темата Демарко.
— Не знам за какво говорите.
— Правил ли е нещо необичайно напоследък, което не е било характерно за него?
Жената помълча, после бавно кимна.
— През юни започна да се прибира късно. Това беше странно, защото обикновено се връщаше у дома веднага след дежурство.
— Каза ли ви какво го забавя?
— Каза, че имал много работа на служебните компютри, а вечер било спокойно, защото в системата имало по-малко хора.
— А сподели ли защо е използвал компютрите?
— Не. Това беше всичко, което ми каза — че е използвал служебните компютри. И го каза само защото започнах да се ядосвам на закъсненията му. Това беше доста необичайно, защото винаги сме си споделяли всичко. Никога не е крил нищо от мен. С изключение на последните два месеца, когато някак се затвори в себе си. — Дарси потисна едно ридание и задавено прошепна: — Дано Бог ми прости, но бях започнала да подозирам, че има връзка с жена.
— Но не ви каза какво го тревожи, така ли?
— Не.
— Кога започна тази промяна?
— Не си спомням точно.
— Може би някъде около времето, когато е бил включен в охраната на президента?
— Май беше точно така — изненадано го погледна жената. — Мислех, че ще бъде доволен от назначението и в началото наистина беше. Но после започна да се държи така, сякаш това е проклятие. Реших, че се дължи на голямата отговорност, която легна на плещите му.
— И пак не ви каза нищо, така ли?
— Вече ви отговорих. Всъщност защо ми задавате тези въпроси? Какво си мислите, че е направил Били, гадни копелета такива?
Демарко предпочете да не отговоря на този въпрос.
— Мисис Матис — прибегна до официалния тон той. — Ясно е, че Били не е споделил нищо с вас, но би ли могъл да го стори с някой друг?
— Не — отвърна тя, поколеба се за миг и добави: — Е, може би с майка си. Бяха наистина много близки.
Демарко си спомни за разпечатката от телефонните разговори на Матис за месец юни, в която фигурираха множество разговори с майка му.
— Допускате ли, че Били е споделил тревогите си с мистър Донъли? — попита той.