— Моля?
— Всички президенти след убийството на Линкълн в онзи театър са ставали обект на покушение, или поне на желание за такова. Включително и Джери Форд, за бога! Онзи женчо, дето само хленчеше! Какво според теб е направил Джери Форд?
Помилва Никсън, отвърна наум Демарко.
— Не, проблемът не е в опита за убийство на президента! — тръсна глава Махоуни и очевидно заразен от вируса на красноречието, добави: — Или поне не е главният проблем. Защото тук имаме работа с друг проблем: човекът, на когото е поверена сигурността на президента, се оказва корумпирано гадно лайно, което може би е помогнало на убийците. Това е сериозният проблем!
— Значи трябва да се обърнем към ФБР.
— ФБР няма да разследва Пат Донъли на базата на твоите разкрития.
Изпаднал в безизходна ситуация, Демарко отчаяно се опитваше да измисли нещо, с което да накара Махоуни да използва авторитета си, принуждавайки ФБР да започне разследване на Естъп и Тейлър. Опитите му бяха прекъснати от шефа му, който небрежно подхвърли:
— Може би трябва да заминеш за Джорджия и на място да се запознаеш с живота на Тейлър. Без да пропускаш и проклетия рейнджър. Трябва да има някаква връзка между тях и Донъли.
Демарко отвори уста да изкрещи едно: А бе, ти луд ли си?! — но успя да се овладее в последния момент.
— Не съм сигурен, че това ще ни донесе нещо, сър — смотолеви той.
— Аз също — искрено си призна Махоуни. — Но е по-добре от нищо, а доколкото знам, и ти нямаш по-належащи задачи. Така ли е?
— Да, но…
— В такъв случай действай — кимна председателят и се обърна с намерението да си тръгне.
— Почакайте, моля! — повиши тон Демарко. — Вие прекрасно знаете, че не съм много ентусиазиран по отношение на това разследване. Аз не съм ченге, а онези хора могат да се окажат убийци!
Махоуни внимателно го изслуша и бавно кимна с величествената си глава. А Демарко разбра какво ще последва, тъй като вече беше присъствал на подобни сцени: председателят щеше да поеме ролята на генерала, който страда, че трябва да изпрати най-добрия си боец на опасна мисия. Върху лицето на Махоуни действително се изписа фалшива загриженост, а месестата му лапа легна върху рамото на Демарко.
— Там трябва да внимаваш, синко — дрезгаво рече той. — Много да внимаваш!
31
Демарко отби в аварийното платно на шосе 23 и хвърли загрижен поглед към ленивите води на блатото Оукъфъноуки, заобиколени от странна на вид растителност. От клоните на старите и разкривени кипариси висяха плътните, синкави дантели на испанския мъх и това придаваше на мястото някаква особена тайнственост. Не хареса това, което видя, а в душата му се пробуди някакво отдавна заспало предчувствие, което го предупреждаваше за остри зъби и нокти, дебнещи под повърхността на ленивите води.
Сутринта набързо си приготви багажа и неохотно пое към летището. Хвана първия полет за Джаксънвил, щата Флорида, където нае един мустанг кабрио, свали му покрива и пое на юг към Фолкстън в трудно поносимата жега. След шейсет километра по пустата магистрала пристигна в града и се отби на паркинга пред мотел от веригата „Дейз Ин“. Момичето на рецепцията имаше блестящи очи и обица на носа, а косата й беше боядисана в яркочервен цвят. И нямаше нищо общо с представите му за младите жени от Юга.
Затвори се в стаята си, просна се на леглото и започна да преглежда купчината брошури, които предлагаха далеч повече информация за Южна Джорджия, отколкото бе склонен да поеме. От тях научи, че окръг Чарлтън се населява от десет хиляди нещастници, чийто среден годишен доход възлиза на около единайсет хиляди долара. Основен източник на този финансов просперитет беше дървеният материал. Територията на района беше осеяна с дъскорезници, фабрики за производство на хартия и терпентин — изобщо всичко, което можеше да докара някой мизерен долар от експлоатацията на дървото. Демарко си спомни, че Максуел Тейлър бе декларирал годишен доход от над триста хиляди долара, което беше трийсет пъти повече от това, което изкарваха братовчедите му.
Следобедните часове използва за бавна обиколка на района около Фолкстън, която включи и Ъптънвил — родното градче на Били Матис. Докато въртеше волана, беше принуден да признае пред себе си, че окръг Чарлтън не е чак толкова неприятно място за живеене. Неохотното му заключение се дължеше на факта, че туризмът бе другият основен източник на препитание тук. В една от хотелските брошури се уточняваше, че голямото блато се посещава от над четиристотин хиляди туристи годишно, които наблюдават птиците и гъмжащата от алигатори вода.