Докато караше из околността, Демарко непрекъснато се убеждаваше, че проучва територията на противника, но истинската причина за обиколката му беше друга: той просто протакаше. В крайна сметка се озова на отбивката, която се намираше само на няколко метра от ленивите води на блатото, оплаквайки съдбата си и проклинайки председателя. Намираше се в напълно непознат район, в който нямаше нито приятели, нито някакви специални пълномощия, а на всичкото отгоре трябваше да разследва двама от местните, които бяха направили опит да убият президента на Съединените щати! За капак единият от тях беше отличен снайперист и вероятна откачалка.
Изборът му беше доста ограничен. Нямаше никакъв начин да се сдобие с веществени доказателства, които по някакъв начин да свържат Естъп или Тейлър с покушението срещу президента. Следователно тази задача отпадаше. Би могъл да докаже, че по време на стрелбата Естъп не е бил там, където би трябвало да бъде, но и това изглеждаше малко вероятно. Максималното, на което се надяваше, бе да открие някаква връзка между Тейлър, Естъп, Матис и Донъли. Нещо действително свързваше тези хора, но проблемът беше да се открие какво е то. Нийл, човекът на Ема, не беше успял да изрови нищо, въпреки всичките си компютри и магически черни кутии. Следователно шансовете на Демарко бяха нищожни. Единственото, което би могъл да стори, беше да разговаря с хората и да се запознае с общодостъпните архиви.
Неясен оставаше и въпросът с мотивите. До този момент не беше открил причината, поради която Тейлър или Естъп биха пожелали да убият президента. Имаше известен шанс да се натъкне на мотив тук, в Джорджия, разбира се, ако Естъп не му видеше сметката преди това. Спомняше си с всички подробности разказа на полковник Мур за боеца с изпохапано от насекоми лице, който възкръснал от земята в буквалния смисъл на думата.
Стресна се от плясъка на криле, с който ятото птици внезапно напусна близката горичка, вероятно подплашени от невидим хищник.
След неспокоен сън в прекалено топлата и задушна стая Демарко се качи в колата и подкара към старомодната, но приятна закусвалня, която се намираше на няколко километра от мотела. Клиентите бяха предимно местни хора с джинси, работни ризи и бейзболни шапки, сред които рязко се отличаваше някакво конте с бяла сламена шапка, украсена със синьо-червена лента. Самотният представител на местната мода носеше бял ленен костюм, бяла риза с разкопчана яка и яркочервени тиранти. Това трябва да е кметът, помисли си Демарко. За последен път беше виждал човек със сламена шапка преди около три години, когато в Кенеди Сентър беше поставена новата версия на „Музикантът“.
Самият той беше облечен неофициално — не само заради жегата, но и заради подозрението, че тук тъмните костюми на „Брукс Брадърс“ и закопчаните яки просто не вървят. Над панталоните в защитен цвят беше облякъл бяла фланелка и бе обул маратонки на бос крак. Така се обличаха жителите на Джорджтаун през почивните дни. Но след като огледа разнообразието от бейзболни шапки с емблемите на „Джон Диър“ и „Кетърпилър“, той съжали, че не беше обул чорапи. Хората наоколо изглеждаха така, сякаш не сваляха чорапите си дори когато правеха любов, а още по-малко, когато си обуваха обувките.
Към масата му се приближи сервитьорката — жизнерадостно двайсетинагодишно създание с изрусена коса и розова униформа, подчертаваща стройните му крака.
— Добро утро, захарче — поздрави го тя. — Искаш кафе, нали?
Захарче ли? Обръщението му хареса. Точно това му трябваше — жена, която да го нарича захарче. А когато остарееше и се превърнеше в импотентен дебелак, да го нарича „татенце“ и да му изневерява с някой от тези типове с мазни коси и бейзболни шапки.
— Да, моля — усмихна се в отговор той.
— Това наистина е страхотно — подхвърли момичето, докато наливаше кафето.
— Кое? — стреснато я погледна Демарко. Не беше свикнал да наричат страхотно нещо, свързано с него.
— Малкото зелено алигаторче на фланелката ти. Да не си я купил от онези туристически будки край блатото?
— О, не.
— Направо е страхотно! — повтори русокосата, след което се обърна и извика колежката си в другия край на ресторанта:
— Хей, Пати-Мей, ела да видиш алигаторчето, което тоя човек е зашил на фланелката си!