Демарко почервеня от притеснение, тъй като цялото заведение се обърна да го погледне. Дотук с илюзиите за анонимност. Вдигна глава точно навреме, за да види съучастническите усмивки, които си размениха Ема и мъжът със сламената шапка, очевидно доволни от унижението му.
Ема беше облечена в бяла рокля, на краката си имаше бели чехли с висок ток, а на шията й висяха перли. Липсваха само шапката с изкуствени цветя и чадърчето, допълващи тоалета на южняшка красавица. Ема обичаше да се вживява в ролите си, а джентълменът с червените тиранти очевидно беше запленен от нея.
Възприел пътуването до Джорджия като рисково начинание, Демарко бе решил да не идва сам. Ема притежаваше револвер и на всичкото отгоре умееше да го използва. Пристигнаха с един и същ самолет, но се разделиха още на летището в Джаксънвил, оценили по достойнство възможността Демарко да бъде охраняван от екип, неизвестен на противника. Ема бързо го убеди в предимствата на тази оперативна концепция.
Младата сервитьорка най-сетне му донесе закуската. Очевидно приятелското отношение беше част от обслужването, но не и бързината. Поръча си бекон с яйца и точно това имаше в чинията му. Но яйцата бяха залети с бяла лепкава каша с бучка масло най-отгоре.
— Какво е това? — пожела да узнае Демарко, посочвайки с вилицата си.
— Най-обикновена овесена каша, янки — дари го с белозъбата си усмивка тя.
Овесена каша, господи! Трябваше да се досети.
Дългите изкуствени мигли на момичето премрежиха тъмносивите й изкусителни очи.
— Дълго ли ще останеш в града, сладур?
„Сладур“ му хареса не по-малко от „захарче“.
— За известно време — тайнствено отвърна той.
— И какво ще правиш през това известно време?
Трябваше вече да се залавя за работа.
Даваше си сметка, че е необходимо да измисли някаква причина за въпросите, които възнамеряваше да задава. Отхвърли възможността да каже истината, че разследва специален случай за Конгреса. Спря се на една колкото банална, толкова и неубедителна версия, според която бе писател на свободна практика, решил да напише книга за Били Матис — местното момче, превърнало се в национален герой. Много му се искаше да разполага с време, за да придаде по-голяма достоверност на версията си, но за съжаление време нямаше.
Разказа на сервитьорката измислената си версия. Изчака обичайните възклицания „страхотно“ и „супер“, след което я попита познава ли Били.
— О, да, но не много добре — отвърна момичето. — Той беше с няколко години по-голям от мен.
После добави, че Били трябва да е бил страхотен, след като са го взели на работа в тайните служби. Жалко, че е загинал. А майка му? Познава ли я? Малко. Живеела някъде към Ъптънвил, работела като сервитьорка там. Ами баща му? При този въпрос дългокраката приятелка на Демарко за пръв път направи опит да се измъкне. Предлогът беше някаква поръчка, но според него момичето се нуждаеше от време, за да обмисли отговора си.
Изпрати я с възхитен поглед. После премести очи към Ема, която продължаваше да разговаря с оня фукльо със сламената шапка. Понечи да се извърне настрани, но в същия миг срещна очите на някакъв мъж, който седеше сам на малката маса до прозореца, точно зад Ема.
Не беше в състояние да определи този поглед — едновременно хладно безразличен и заплашителен. После изведнъж разбра: това бе погледът на професионален боксьор, докосващ ръкавиците на противника си миг преди началото на мача. Втренчен и нетрепващ поглед, който обещаваше як и лишен от емоции тупаник.
На лицето на мъжа с цвят на махагон изпъкваше дълъг клюнообразен нос. Гъстата му черна коса беше стегната на къса опашка. Латиноамериканец, помисли си Демарко. Или потомък на местните индианци. На лявата му буза личеше дълъг бял белег, който се спускаше като змийче от веждата до устата.
Мъжът го гледа безстрастно в продължение на няколко секунди, после очите му примигнаха и се сведоха към кафето на масата. Ръката, която посегна към чашата, беше жилеста и здрава, с впечатляващи мускули.
Сервитьорката се върна, облегна се на бара и леко се приведе към Демарко. От косите й лъхна аромат на цветя, примесен с миризмата на печен бекон. Игриво подхвърли, че е чувала най-различни слухове за бащата на Били, но не им обръщала внимание, тъй като не била клюкарка. Не ме будалкай, посъветва я безмълвно Демарко. Реши да не я притиска повече, но остана озадачен от сдържаността й по този въпрос. Спомни си, че по същия начин беше ударил на камък в момента, в който поиска сведения за бащата на Били от заместник-директорката на гимназията.