Той също беше над петдесет, но за разлика от колегите си нямаше шкембе и ходеше с гъвкавата походка на рис. Високите му скули завършваха с две дълбоки бръчки, разположени симетрично около устата. Имаше дълъг и прав нос, а косата му беше гарвановочерна, леко изтъняла на челото. Прилича на онзи актьор или драматург, който преди време се беше оженил за Джесика Ланг, помисли си Демарко.
Беше убеден, че това е Естъп, и убеждението му се потвърди от единия член на компанията, който весело подвикна:
— Хей, Дейл, сядай тук да ударим по една бира!
Демарко намести стола си така, че лицето му да остане скрито за новодошлия.
Без да обръща внимание на поканата, Естъп се обърна към един от другите рейнджъри с рязък тон:
— Чарли, нали ти казах да спуснете бариерата на северния път?
— Каза ми, Дейл, но…
— Никакво „но“! Предупредих те да го направиш днес, защото довечера пристига специален екип. Не искам утре туристите да ми се мотаят из краката!
— Щях да го направя, Дейл — започна да се оправдава Чарли. — Но възникна онзи проблем с отводняването и не успях…
— С други думи, както винаги си си тръгнал в пет, за да имаш време да се насмучеш с бира!
— Но, Дейл…
Демарко внимателно изучаваше лицето на Естъп в огледалото зад бара. Според описанието на Майк този човек имал „очи на ловец“. Едва сега разбра какво е искал да каже. Тъмните очи на Естъп не спираха нито за миг, сякаш непрекъснато търсеха знаци за присъствието на дивеч и чакаха жертвата да изгуби самообладание и да хукне да бяга с отчаяни писъци. От този човек се излъчваше съвсем осезаема опасност.
— Дигай си дебелия задник, Чарли! — разпореди се Естъп. — Ти също, Харв. Идвате с мен, тъпаци такива! Натоварил съм бариерите и предупредителните знаци в каросерията на пикапа, остава само да ги поставим.
— Стига, Дейл! Не можем ли да го отложим за утре? Ще стана рано и…
— Отказваш да изпълниш пряка заповед, Чарли? — погледна го с присвити очи Естъп.
— Не, Дейл, само казвам, че…
— Хей, Чарли, я си представи какво ще правиш, ако ти се наложи да бачкаш, за да издържаш дебелата си съпруга и дваж по-дебелите си деца? — заплашително изръмжа Естъп. — Искаш ли да пробваш?
Дебелият рейнджър не издържа на втренчения му поглед, наведе глава и промърмори:
— Добре де, да вървим.
Тръгна след Естъп към вратата, последван от Харв. Мъжът, който остана сам на масата, изведнъж се надигна и подвикна:
— Хей, Чарли, ами аз как ще се прибера? Днес беше твой ред да караш.
— Стой си на задника и се напий, Джуниър — отвърна Естъп. — И без това го правиш всяка вечер. След два часа ще свършим работа и ще ти докарам Чарли.
Мъжът, наречен Джуниър, седя известно време с бира в ръка, после стана и се насочи към масата за билярд. Демарко го остави да загрее с няколко удара, след което се приближи и попита иска ли да направят една игра.
Джуниър мрачно го огледа, обръщайки внимание на дрехите и северняшкия му акцент.
— Хей, да не си някой измамник янки, домъкнал се на юг да обира хората на билярд?
— Не съм — успокои го Демарко. — Обичам да играя, но го правя съвсем рядко.
На практика беше доста добър в билярда, но предварително реши да пусне няколко игри на Джуниър.
— В такъв случай да направим нещата интересни — кимна онзи. — Какво ще кажеш за два кинта на игра?
Оказа се, че авантата изобщо не е нужна, защото този дявол играеше като шампион от „Минесота Фетс“. След осмия пореден удар на противника си Демарко небрежно подхвърли:
— Онзи, дето се появи последен, се отнесе наистина зле с твоя приятел Чарли.
— Шибаният Дейл! — мрачно кимна Джуниър. — Два месеца си клати краката във Вашингтон, а сега иска да ни извади душата от бачкане!
— Вашингтон ли? — вдигна вежди Демарко. — Аз съм оттам. Каква работа е имал във Вашингтон?
— Девета топка в ъглов джоб. О, караше някакви курсове, организирани от вътрешното министерство. Някаква тъпотия за околната среда и управлението на природата. Пета топка в страничен джоб.
— Много интересно — поклати глава Демарко. — Представям си как всички минавате през курсове, за да спазвате изискванията на еколозите и други подобни.
— Кой ще ти ходи на курсове, бе — изръмжа Джуниър. — Това с Дейл си беше истинско изключение. Да не повярва човек, защото още от малък мразеше училището и едва го избутаха до седми клас. Човекът си пада по лова, и толкоз. А за природата го е грижа дори по-малко от шибаните строителни предприемачи на Флорида. Там, на север, цял ден си е стоял на задника, а вечер е гонил мацките. Върна се с празни ръце, без нито една книга. Време е за плащане, градски. Дължиш ми осем кинта.