— Защо искате да разговаряме за Били? — попита Джилиан.
— Вероятно знаете, че синът ви е бил част от охраната на президента в деня, в който срещу него беше извършено покушение, госпожо — погледна я в очите Демарко. — А в тази връзка има още доста въпроси, които чакат отговор.
— Мисля, че… Мисля, че някакъв човек вече е признал, че е стрелял по президента.
— Точно така. Казва се Харолд Едуардс. Но някои неща чакат своето обяснение въпреки неговото признание.
— Например?
— Познавате ли човек на име Патрик Донъли, мисис Матис?
Тук беше мястото жената да каже: ама разбира се, той беше наставник и приятел на Били, негов кръстник или други подобни. Но тя не каза нищо, а очите й бяха заковани в нещо зад гърба на Демарко. Той се обърна и видя една автомобилна гума, окачена на дълго въже на клона на стар, полуизсъхнал бор. Очевидно виждаше как малкият Били — ухилен до уши и с развети от вятъра руси коси — се опитва да достигне луната.
— Мисис Матис, познавате ли Патрик Донъли? — повтори въпроса си Демарко.
— Моля да ме извините — сепна се тя. — Не, не го познавам. Кой е той?
— Директор на Сикрет Сървис и пряк началник на Били.
— О!
— А какво ще кажете за Максуел Тейлър? Какво го свързва с Били?
Джилиан Матис внезапно го дари с цялото си внимание, забравила за момент дори смъртта на сина си.
— Макс? — объркано прошепна тя.
— Да, госпожо.
— Мисля, че трябва да си вървите!
Изглеждаше уплашена до смърт.
— Моля ви, мисис Матис, това е важно! — настоя Демарко. — Позволете ми да вляза и да си поговорим. Моля ви!
Джилиан Матис мълчаливо поклати глава.
— А какво ще кажете за Дейл Естъп? Той не е ли…
— Трябва да си вървите! — тихо, сякаш се страхуваше да не я чуят, просъска Джилиан. — Синът ми е мъртъв и никога няма да се върне. Стига ми и тази болка!
След което вратата се затръшна под носа на Демарко.
Майната му на Махоуни, отсече мислено той, докато караше по обратния път към Фолкстън. Срамуваше се от начина, по който беше притиснал Джилиан Матис. Това беше работа на шибаните агенти на ФБР с техните значки и заповеди за обиск, а не негова.
Въртеше кормилото с неприятното чувство, че си губи времето тук. Едва ли щеше да открие връзка между Донъли, Тейлър и Били Матис в старите течения на местния вестник. Нямаше и начин майката на Били да го насочи към реални доказателства за участието на Естъп и Матис в заговор за убийството на президента.
Прекрасно знаеше какво му предстои, но просто не му се искаше да го направи. При друга мисия, отнасяща се до някой от политиците на Капитолия, той отдавна би разбъркал тенджерата, надявайки се нещо гадно да изплува на повърхността. Би разпитал всички замесени, стараейки се никой от тях да не разбере, че другите също са били разпитвани. Щеше да внушава, че някой е пропял и е накиснал останалите. Щеше да се мръщи на мерзавците, щеше да подхвърля фалшиви доказателства, да заплашва с предстоящи арести. Казано с други думи — щеше да направи всичко необходимо, за да предизвика нужната реакция.
Разбира се, че щеше да постъпи точно така, в случай че ставаше въпрос за изтичане на информация от нечий екип или за игрите на някой печен бюрократ. Щеше да го направи с увереността, че може да предвиди ответните удари. Които без съмнение щяха да включват перчене и заплахи с яки връзки и невероятни възможности за оказване на натиск. Щяха да се опитат да го подкупят, след което щяха да го заплашат с уволнение. А най-тежката артилерия щеше да бъде заплахата адвокатите им да го разорят със съдебни искове.
Но ако наистина бяха замесени (беше длъжен да включва в разсъжденията си това „ако наистина са замесени“), Естъп и Тейлър нямаше да го заплашват с уволнение и съд, а просто щяха да го убият.