— Пречат ли ви тези малки чудовища? — попита тя и поглади мократа коса на едно от хлапетата. Усмивката й беше наистина приятна.
— В никакъв случай — усмихна се в отговор Демарко. Явно тази жена имаше качеството да предизвиква лъжите.
— Ох, знам, че го казвате само от любезност — въздъхна с престорено отчаяние тя. — Вчера предприехме малко пътешествие с лодка по водите на блатото и оттогава насам непрекъснато дрънкат за змии и алигатори! — Хвана хлапетата за ръце и добави: — Хайде, малки дяволчета! Достатъчно стояхте на слънце. Да вървим вътре и да се измием!
Демарко беше възнаграден с още една мила усмивка, при която нослето й се сбърчи по един особено приятен начин.
— Оставяме ви на спокойствие да се наслаждавате на басейна — подхвърли тя. — Довиждане засега.
Проследи с очи стройното й тяло, което се отдалечаваше с грациозна походка. Косата й, пусната свободно, леко докосваше раменете. Прекрасната гледка се нарушаваше единствено от въоръжените джуджета от двете й страни.
Вероятно беше задрямал, защото следващото нещо, което почувства, беше безцеремонен ритник в шезлонга. Отвори очи, примижа срещу слънцето и успя да различи някакъв мъж в униформа, слънчеви очила и шапка с надпис „Смоуки Мечока“ на главата. На гърдите му блестеше значка. От легналото положение, в което се намираше Демарко, мъжът изглеждаше огромен, с внушително бирено шкембе и месести, обсипани с лунички ръце.
— Ти ли си Демарко? — изръмжа мъжът.
— Аз съм — кимна Демарко и се понадигна, опитвайки се да прогони съня от клепачите си. — Какво обичате?
— Мистър Тейлър иска да говори с теб.
Ясно. Май беше разбунил духовете, без да иска. Изправи се и отстъпи по-далеч от заплашително наведеното ченге. От тази позиция осъзна, че човекът не е чак толкова огромен, но не беше и от хората, с които би желал да се бие с голи ръце.
Присви очи и разчете надписа върху блестящата значка: Шерифска служба на окръг Чарлтън.
— Значи мистър Тейлър иска да разговаря с мен и за тази цел ви изпраща да ме арестувате. Така ли е, шерифе?
— Помощник-шериф съм — уточни онзи и най-сетне благоволи да се представи: — Помощник-шериф Пат Хаскел.
— Приятно ми е, Хаскел — усмихна се Демарко. — Но защо всъщност ви е изпратил мистър Тейлър?
Устата на униформения се сви в гневна гримаса. Явно не беше свикнал да се отнасят с неуважение към него.
— Шерифът прави услуга на мистър Тейлър — сковано отвърна той. — Мистър Тейлър желае да разговаря с теб, а шерифът ме изпрати да те открия.
Прекрасно, помисли си Демарко. Значи тоя тип разполага с достатъчно власт, за да използва шерифа като момче за поръчки.
— А ако не желая да разговарям с мистър Тейлър? — подхвърли той.
— Правиш ми впечатление на голям инат, човече — заряза всякакви любезности ченгето. — Предавам ти само една покана и нищо повече. Ако решиш да ме последваш, ще те заведа в офиса на Тейлър. А ако не щеш, твоя си работа.
Демарко се втренчи в огледалните стъкла на очилата му, после бавно кимна.
— Добре, дай ми една минута да се преоблека. Ще се видим на паркинга.
34
Демарко последва колата на помощник-шерифа по дълга алея, покрита със ситен чакъл. Паркира под голяма плачеща върба редом с два пикапа последен модел. На фона на това, което знаеше за Тейлър, най-вече за богатството и влиянието му в района, домът му представляваше известна изненада. Очакваше да види нещо помпозно и огромно, но пред очите му се разкри обикновена бяла къща на два етажа със зелени капаци на прозорците. Беше доста просторна и солидна, но не се отличаваше по нищо от няколко подобни къщи, каквито вече беше виждал в околността.
На широката веранда имаше въжена люлка, а мрежестата врата на главния вход се поклащаше от поривите на лекия и така желан ветрец. Помощник-шерифът почтително почука на тази врата и на прага се появи едра чернокожа жена, препасала бяла престилка.
— О, здравей, Пат — усмихна се тя. — Дошъл си да видиш мистър Тейлър?
— Не, Тили, но водя един човек, който иска да го види. Всъщност мистър Тейлър помоли да го доведа.
Жената кимна на Демарко.
— Моля ви да изчакате за минутка, сър. Ще отида да предупредя мистър Тейлър. Как ви е името?
— Джо Демарко.
— Веднага се връщам, мистър Демарко.