Спря до нея, слезе и отиде да почука на вратата. Никой не му отговори, а в къщата не се виждаше никаква светлина. За всеки случай мина отзад, но бързо му стана ясно, че тук няма никой.
Вероятно двете жени бяха отишли някъде заедно. Спомни си думите на Ема, че при първата й среща с Хати жената накъсала квитанцията за глоба, която открила на предното стъкло на пикапа си. Но наоколо не се виждаше никакъв пикап, гараж също липсваше.
Погледна часовника си. Стрелките показваха девет и половина. Седна в колата, но твърде скоро болката в гърба го принуди да се премести на един от плетените столове на верандата на Хати. И там не се задържа дълго просто, защото комарите решиха да си направят малък пир с оголените части на тялото му. Върна се в колата и вдигна стъклата, но не посмя да включи климатичната инсталация, тъй като бензинът му беше малко. В резултат колата за броени минути се превърна в сауна, а гърбът отново го заболя. Това отвратително място наистина започваше да му писва!
Рамото му равномерно пулсираше. Изпитваше дълбок срам от начина, по който го беше малтретирал Морган, макар логиката да сочеше, че няма основания за това. Този тип беше просто по-силен и по-бърз от него, а и далеч по-малко човечен. Но въпреки всичко се срамуваше. Джо Демарко — печеното момче, израснало на нюйоркските улици, синът на Джино Демарко, беше позволил да го натупат като някакъв хилав лигльо.
Което го накара да си помисли, че Морган не би могъл да се справи по същия начин и с баща му. Защото Джино Демарко би опрял дулото на револвера си в челото на Морган в секундата, в която го е зърнал, и би натиснал спусъка при първия признак за някаква опасност.
Но стига толкова! Той не беше като баща си. Не искаше да бъде и никога нямаше да си позволи да действа като него. Но въпреки всичко в главата му си оставаше въпросът: как би постъпил, ако наистина беше въоръжен?
Точно в десет стигна до заключението, че е време да прати всичко по дяволите. Нямаше идея кога ще се върне Ема и не искаше да я чака цяла нощ. Реши да се прибере в мотела, да дремне няколко часа и рано сутринта отново да се върне тук. А ако Ема все още я нямаше, да се обърне към щатската полиция и да поиска издирване на пикапа на Хати. Нямаше смисъл да се обръща към властите в окръг Чарлтън, които очевидно щяха да пренебрегнат молбата за издирване на Ема, особено ако Тейлър имаше пръст в изчезването й.
После се сети, че един човек все пак може да помогне, и набра няколко цифри на мобилния си телефон.
— Здрасти, Мери Пат. Обажда се Джо Демарко. Той там ли е?
— О, Джоуи! Радвам се да те чуя! Как си?
Демарко беше влюбен в жената на Махоуни. Не можеше да си представи, че на този жесток свят може да съществува по-мил и сърдечен човек от нея. А фактът, че е омъжена за Махоуни, автоматично я превръщаше в светица.
— Добре съм, Мери Пат. Но искам да говоря с него по един важен…
— Обади ли се на красивата млада жена, чийто телефон ти дадох, Джо? — прекъсна го Мери Пат. — Имам предвид онази Бриджит, която работи в екипа на сенатор Ремик.
— Опитах се — излъга Демарко. — Но връзката се разпадна.
— Голям лъжец си, Джоузеф! — моментално го хвана съпругата на Махоуни. — Макар че можеше да бъдеш и по-голям, като се вземе предвид за кого работиш. Почакай за секунда, ей сега ще ти го дам.
— Беше крайно време да се обадиш! — изсумтя в слушалката Махоуни. — Какво става?
— Ема изчезна, а един от главорезите на Тейлър ме потроши от бой.
— Контузии?
— Само гордостта ми е сериозно наранена.
— Гордостта лесно зараства.
Не съвсем, помисли си Демарко.
— Казвай какво става — заповяда Махоуни, вече забравил за контузиите му.
Демарко се подчини.
— Значи си открил това, което знаехме и преди твоето пътуване — обобщи шефът му. — Тейлър е важна клечка в някакво малко градче, но няма нищо, което да го свързва с покушението, Донъли или нещо друго.
— Открих, че е параноичен и опасен тип, който със сигурност познава Донъли. Днес е звънил във Вашингтон да иска сведения за мен и най-вероятно ги е получил лично от Донъли.
— Добре, но защо Донъли трябва да му помага? И какъв мотив би имал Тейлър, за да организира убийството на президента?
— Не знам.
— По дяволите, Джо! Това не е отговор!
— В момента главната ми задача е да открия Ема.
— Ема може да се грижи за себе си. Бас държа, че твоят Тейлър не може да й се опре.