Естъп спря да гребе, усмихна се и замахна с греблото към главата му. В последния момент Демарко успя да се предпази с ръце, но тежкото дърво се стовари върху лявата му ръка.
— По дяволите! — изруга той и започна да разтрива ръката си.
— Не обичам да ме лъжат, приятел — презрително процеди Естъп. — Вече знам, че не работиш с ФБР. Хората там те смятат за смахнат. Единственият, с когото работиш напоследък, е някакъв министър на име Банкс. И вие двамата с тоя Банкс си мислите, че аз и братовчедът Били сме се опитали да убием президента.
Вече нямаше никакво съмнение, че Тейлър е разговарял по телефона именно с Донъли. Проклетият мъник!
— Ако имаш малко ум в главата, веднага ще обърнеш кануто и ще ме върнеш във Фолкстън — предупредително рече той.
Но Естъп продължи, сякаш изобщо не беше чул думите му:
— Ще ти кажа нещо, приятел. Чичо Макс знае как си направил връзката между мен, него и Били. Знае, че си следил момчето, че си подслушвал разговорите му. Как не те е срам!
Проклетият Донъли явно беше предал на Тейлър всички подробности от срещата при министъра на правосъдието, съкрушено установи Демарко.
— А сега чичо Макс иска да научи имената на всички, с които си говорил по този въпрос — продължи ленивото си изложение Естъп. — Какво точно си им казал, как си стигнал до решението да се появиш тук, в Джорджия. — Зъбите му проблеснаха в мрака. — Ето защо разговорът може да продължи дълго.
Демарко си даде ясна сметка, че ако не предприеме нещо, скоро ще бъде труп. Тоя смахнат тип насреща му очевидно възнамеряваше да го откара в средата на блатото, където щеше да го подложи на изтезания, а после щеше да го убие.
Очите му изпитателно го огледаха. Естъп беше прехвърлил петдесет, но беше опитен ветеран от войната и разполагаше с оръжие. Успокоителното беше, че нямаше физиката на Морган и съществуваше някакъв шанс Демарко да го надвие и да му вземе проклетия пистолет. Но позицията, в която се намираше, беше сериозен проблем. Докато се надигнеше от дъното на нестабилното кану, Естъп щеше да има достатъчно време да извади пистолета и да го гръмне или пък просто за пореден път да го хлопне по главата с тежкото гребло.
Нещо цопна във водата само на метър от носа на лодката. Демарко неволно подскочи.
— Тук има доста едри алигатори, приятел — засмя се Естъп. — Някои екземпляри са направо ужасни. Като това бебче например. Бас държа, че дължината му надвишаваше три метра! Но иначе плува пъргаво, като воден плъх. Мислиш ли, че можеш да изпревариш един воден плъх, приятел?
Демарко не отговори. Няколко секунди по-късно лодката се плъзна между гирляндите на испанския мъх, които мазно полепнаха по кожата му и го накараха да потръпне от отвращение.
— Гадно усещане, нали? — засмя се Естъп, който очевидно не пропусна да отбележи поведението му. — Сред тези лепкави фъшкии често се крият отровни гадини, най-често змии.
А Демарко си даде сметка, че всичко това е преднамерено, с цел да го изкара от равновесие. Тръсна глава, за да се стегне, после попита:
— Защо се опита да убиеш президента, Естъп?
— На това му викам тежка обида — хладно се усмихна онзи. — Бъди сигурен, че ще те накарам да квичиш от болка заради нея! — Направи още няколко мълчаливи загребвания, после добави: — Става късно, приятел, време е да започваме. Нека го направим от самото начало. Какво ти каза онзи Банкс, за да те накара да тръгнеш подир братовчеда Били?
Защо възприе въпроса ми като тежка обида, по дяволите, объркано се запита Демарко. Нима иска да каже, че няма нищо общо с покушението, но едновременно с това си признава, че е работил заедно с Били? Възможно ли е двамата да са се занимавали с нещо друго, което няма връзка с безуспешния атентат? И защо непрекъснато го нарича братовчед?
— Чакам — обади се Естъп. — Бих добавил, че не съм от най-търпеливите.
Демарко направи опит да разсъждава. Не разполагаше с никаква нова информация, която да предложи на човека насреща си, но беше длъжен да измисли нещо, за да спечели време.
Но разсъжденията му явно продължиха прекадено дълго, тъй като Естъп поклати глава и подхвърли:
— Явно трябва да направя нещо, за да привлека вниманието ти, приятел. — В гласа му се долови престорено разочарование. — Приличаш ми на шибаните азиатци, дето навремето ги разпитвах във Виетнам. Те отказваха да ме възприемат сериозно, докато не им откъснех по някоя част от тялото.