Спря да плува, направи опит да успокои дишането си и застина на място. Остана така в продължение на няколко секунди, после започна да се катери. Главата му изскочи на повърхността, а очите му обхванаха дебелия дънер на дървото. Прегърна го с две ръце и продължи нагоре, търсейки опора за краката си. В хода на този процес изгуби едната си обувка, усети по-добро сцепление и побърза да изрита и другата. В крайна сметка се измъкна от водата и стъпи на един дебел клон, надвесен над нея. Моментално се завъртя така, че стволът да остане между него и Естъп, след което предпазливо надникна по посока на преобърнатото кану. Тъмнината му пречеше да види противника си, но му позволи да го чуе. Естъп се смееше.
— Едно на нула за теб, приятел — извика той. — Мислех те за смотаняк, но ти успя да ме изненадаш. Още едно предупреждение срещу прекалената самоувереност. Но алигаторите ще те пипнат, приятел. Защото ще подушат кръвта ти и със сигурност ще ти отхапят топките!
Демарко направи опит да се качи по-нагоре, но стъблото беше голо и хлъзгаво. Никак не му харесваше да стои почти нагазил в блатото, а кръвта му да изтича във водата под него, но нямаше друг избор. Освен това позицията му беше далеч по-добра от вероятността да бъде принуден да плува в блатото.
На практика нямаше никаква идея как да действа оттук нататък. Естъп по всяка вероятност щеше да върне кануто в нормално положение, след което спокойно можеше да изчака утрото, за да го открие. Много му се щеше да разгледа наоколо. Разчиташе да се окаже близо до брега и да потърси укритие в гъстите шубраци. Но все още никак не му се искаше да скача обратно в тъмната вода.
— Ще те пипна, момче — подвикна след кратка пауза Естъп. — Аз мога да оцелея в това блато дори чисто гол, докато ти нямаш представа какво да правиш. А когато те пипна, ще страдаш както не е страдал и най-заклетият враг на бога!
Тук звуковите вълни се разпространяваха по доста странен начин и Демарко не можеше да определи разстоянието, което го дели от Естъп. Но то едва ли беше повече от двайсет и пет — трийсет метра. В следващия миг до слуха му достигна сподавена ругатня — явно Естъп се опитваше да преобърне лодката. После прозвуча пъшкане, нямащо обаче нищо общо със звуците, които издава човек при физическо усилие. Прозвуча по-скоро така, сякаш Естъп е получил внезапен удар в корема, принудил го да изпусне всичкия въздух от дробовете си.
Миг по-късно над тъмните води се разнесе нечовешки писък.
Това бяха най-ужасните звуци, които Демарко беше чувал в живота си. Те издаваха непоносима болка и неистов ужас. В главата му неволно изплуваха думите на Естъп за блатото, в което силните същества убиват слабите, а бързите изяждат бавните. И жертвите издават последни писъци на ужас.
Естъп изкрещя още веднъж, този път далеч по-слабо. После до слуха на Демарко долетя само плискането на водата, сред която алигаторите разкъсваха жертвата си.
Накрая всичко утихна.
Демарко остана върху коренището цели четири часа, отчаяно вкопчен в хлъзгавия ствол. Всеки път, когато нещо го докоснеше — капка влага, падащо листо или лек плисък на водата в краката му, — хапеше устни, за да не изкрещи от ужас. Той беше градско момче и това съвсем не беше естествената среда, с която беше свикнал. Въображението му работеше на високи обороти и пред очите му се редуваха най-различни апокалиптични картини: водни змии, пълзящи надолу по самотното дърво, жилещи краката му отровни насекоми, изсмукващи кръвта му пиявици. Най-голям ужас изпитваше, когато си представяше, че от водата ще изскочи някой огромен алигатор, привлечен от кръвта, която продължаваше да тече от ранения му крак.
А когато не мислеше за ухапване, ужилване или изяждане, мислеше именно за раната на крака си. Добре си спомняше, че преди да го наръга, Естъп бе забил ножа в разваленото месо. И това го караше да се пита какви организми с дълги имена циркулираха в кръвообращението му в момента, насочили се към жизненоважни вътрешни органи.
Единствена утеха му носеше фактът, че кръвотечението беше спряло, което означаваше, че ножът не беше засегнал големи кръвоносни съдове. Раната пулсираше и кракът му сякаш се подуваше, но все пак беше добре, че кръвта му престана да изтича в застоялата вода.