Докато стоеше, вкопчен в дървото, Демарко дори се помоли. Отдавна беше престанал да ходи на църква, а когато го питаха за религията, която изповядва, шеговито отговаряше, че е католик в пенсия. Но в тази ужасна нощ искрено се помоли за Божията помощ. Не поиска много, просто защото си даваше сметка, че не ходи на църква и Господ отлично го знаеше. Не го помоли за чудотворно избавление, не поиска да бъде прехвърлен на твърда земя, нито пък унищожение на кръвожадните алигатори. Поиска едно съвсем просто нещо — слънцето да изгрее. Смяташе, че не е кой знае каква молба, тъй като и без него Господ я изпълняваше всеки ден.
Никога през живота си не беше мечтал толкова пламенно за изгрева.
И когато наоколо най-сетне започна да просветлява, пред очите му се разкри най-голямото чудо, което би могъл да си представи: преобърнатото кану се оказа само на метър-два от корените на дървото, което му бе предоставило укритие. Наведе се и смъкна мокрия чорап от десния си крак, след което предпазливо започна да заобиколя ствола, с цел максимално да се приближи до лодката. После протегна босия си крак, докосна кануто и внимателно започна да го притегля със свити като на маймуна пръсти.
Операцията завърши успешно и той внимателно клекна на разкривения клон. Понечи да потопи ръка във водата, за да преобърне леката лодка в нормално положение, но изведнъж я отдръпна, представяйки си как острите зъби на някой алигатор го превръщат в капитан Хук. Минаха няколко секунди, през които разбра, че няма друг избор, сграбчи страничния борд и рязко го дръпна. Лодката послушно зае нормално положение, а той побърза да се прехвърли в нея. За пръв път от часове насам го обзе чувството на относителна сигурност.
Сега му трябваше и гребло. Огледа се, но слабата видимост му пречеше да открие онова, което беше използвал Естъп. То със сигурност плуваше някъде наблизо, защото вятър и течение напълно липсваха. Реши да изчака изгрева, а след това да потърси греблото. Дори с него щеше да му бъде трудно да се добере до брега на блатото, да не говорим за използването на някакви други средства.
Половин час по-късно светлината вече беше достатъчно силна. След кратък оглед на околността Демарко със задоволство откри греблото, оплело се в корените на друго дърво наблизо. Явно някой горе си падаше по глупаците. Прогонвайки всякакви мисли за алигатори, той използва ръцете си и кануто послушно се насочи натам.
Наоколо нямаше никаква следа от Естъп. Дори кепето му в защитен цвят не беше изплувало над водата. Вероятно вече се е продънил в ада, при това на съвсем дребни късчета, облекчено въздъхна Демарко.
В продължение на няколко секунди остана неподвижен, с гребло на колене. Беше сигурен, че ще се измъкне от блатото, тъй като вече му се беше случвало да управлява кану — това стана преди години, на една от гребните бази на река Потомак, където даваха лодки под наем. Проблемът беше, че не знаеше накъде да тръгне.
След известно време си спомни, че през нощта Естъп бе споменал курс на запад. Окей. Без да е бил скаут, Демарко все пак знаеше, че слънцето изгрява от обратната посока. Завъртя носа на лодката на изток, примижа под ярките утринни лъчи и започна да гребе.
Дори и при най-благоприятни обстоятелства Демарко не би определил себе си като пътешественик и авантюрист. Най-близката му представа за „излет сред природата“ се свързваше с нает на плажа чадър и бавно обслужване от страна на персонала. Затова в момента — с тъпа болка в ранения крак и натрапчиво жужене на блатните мушици около главата му — той имаше чувството, че се намира в Долината на смъртта: дестинация, която беше в края на списъка с любимите му маршрути.
Въпреки това изпитваше любопитство към дивата природа наоколо. Забеляза няколко птици рибари, сред които една — вероятно синя чапла, стоеше на един крак и сякаш позираше за фотография в списание „Нейчър“. После край борда изплува едра водна костенурка и той плесна с греблото, за да я прогони. Това не беше израз на игривост, а по-скоро на желанието му наоколо да няма нищо, което би привлякло алигаторите към нестабилното кану.
В продължение на около половин час се придвижваше в относително чисти води, сред които се виждаха островчета от блатна растителност и диви цветя. От туристическите брошури в мотела знаеше, че островчетата стоят върху могили от торф, а може би и самите те бяха от торф. На кого му пукаше, по дяволите? От същите източници бе научил, че Оукъфъноуки означава „тръпнеща земя“, защото, когато човек върви по торфа — кой, за бога, би пожелал подобно нещо, — той се движи под краката му.