На открито се чувстваше сравнително добре, но по-напред каналът видимо се стесняваше и се превръщаше в тесен проход с надвиснали от двете му страни дървета. Не му се щеше да навлиза в него, но движението в източна посока означаваше да се насочи именно натам — към тунела от зеленина над заблатената вода. Не след дълго движението по права линия стана невъзможно, тъй като трябваше да заобикаля различни по големина дънери.
Клаустрофобията го връхлетя в момента, в който кануто се плъзна под гъсталака и задухът стана наистина непоносим. Синкавите гирлянди испански мъх се спускаха от клоните на кипарисите като гигантски паяжини, засилвайки усещането, че е попаднал във вътрешността на чудовищен пашкул. Растителността в тази част на блатото беше странна на вид и вероятно носеше наименования от сорта на „пурпурна мехунка“ или „пълзящ пирен“.
Демарко потръпна. Дяволското блато го караше да диша учестено и да мисли за лоши неща. Започна да гребе по-усърдно въпреки предупрежденията на разума да не изпада в паника и да не се държи като дете на тъмно. Спокойно, спокойно, мърмореше си полугласно той, сякаш изричаше тайнствена мантра.
Изпита огромно облекчение, когато лодката най-сетне напусна зеления тунел и пред него се ширнаха чистите, лениви води на блатото. Но това облекчение скоро го напусна и паниката отново се върна в душата му. Гребеше вече три часа, но приблизителните му изчисления сочеха, че снощи едва ли бяха пътували повече от час. Все още беше убеден, че се движи на изток, но явно заобикалянето на проклетите кипариси някак бе успяло да го отклони от курса. Доста по-късно си даде сметка, че следва движението на слънцето, което, както е известно, изгрява от изток и тръгва на запад. Май все пак трябваше да се включи в някой от скаутските лагери, от които като дете беше бягал като от чума.
Обзе го нерешителност. Чудеше се какво да прави. Беше безнадеждно изгубен, измъкване нямаше. Добре знаеше, че блатото Оукъфъноуки се простира на площ от около хиляда квадратни километра, а това означаваше, че може да се върти в кръг, докато пукне от глад. Но на помощ отново му се притече някакво неизвестно божество и той беше близо до решението да се моли на всички такива до края на живота си, независимо как изглеждаха и какви имена носеха.
Заобиколил едно малко, обрасло с високи магнолии островче, той изведнъж се оказа на стотина метра от плоскодънна лодка, в която две момчета ловяха риба. Никога през живота си не беше изпитвал по-голяма радост при вида на деца.
— Хей, момчета! — размаха ръце той.
Хлапетата се обърнаха в негова посока и на лицата им се изписа паника. Сигурно бяха излезли на риба без разрешение.
— Какво? — отвърна едното от тях, вероятно преценявайки дали не биха могли да се изплъзнат от човека в лекото кану.
— Спокойно, спокойно — вдигна ръце Демарко. — Аз съм турист, но се изгубих. Накъде трябва да греба, за да стигна до магистралата за Фолкстън?
Хлапетата го изгледаха така, сякаш беше луд.
— Натам — промърмори едното от тях и махна с ръка. — Триста-четиристотин метра.
Посочената посока се отклоняваше от маршрута на Демарко поне с деветдесет градуса.
Когато най-сетне се добра до магистралата, той скочи на брега и натисна кануто под водата, инстинктивно решил, че колкото по-късно открият лодката на Естъп, толкова по-добре. Изкачи насипа към магистралата, давайки си сметка, че изглежда доста странно. Дрехите му бяха мокри и измачкани, мръсната коса лепнеше за черепа, а под раздраните от ножа на Естъп панталони белееха босите му крака.
Не знаеше в коя посока е Фолкстън, затова хвърли мислено ези-тура и тръгна надясно. Скоро зад гърба му се появи кола и той вдигна палец. Шофьорът, естествено, не спря, преценил с един поглед странния тип с вид на сериен убиец, който крачеше по платното. Две коли след него постъпиха по същия начин, но третата, очукана тойота, даде мигач и отби на банкета.
Демарко отвори дясната врата и веднага забеляза подозрителния поглед на шофьора, насочен към босите му крака.
— Стана малка авария — подхвърли Демарко с усмивката на готин пич, когото са прецакали. — Снощи се завъртях около една мацка. Работата беше наред и тя ме покани на гости. Само дето пропусна да ми каже, че си има мъж. Извадих късмет, че изгубих само обувките си.