— И това се случва — ухили се човекът зад кормилото. Накъде си тръгнал?
37
Когато най-сетне се прибра в мотела, Демарко с тревога установи, че Ема все още я няма.
Единственото му желание беше да се махне от окръг Чарлтън, при това незабавно. Макс Тейлър несъмнено щеше да се учуди от липсата на новини от Естъп, което означаваше, че съвсем скоро ще се появи тук в компанията на горилата Морган. А това съвсем не му беше по вкуса, особено в стая без резервен изход. Смени дрехите си, благодарен на предвидливостта, която го беше накарала да си вземе два чифта обувки. Хвърли сака в багажника на мустанга и побърза да напусне паркинга.
Вече знаеше пътя и само след половин час стигна до плантацията на Хати Маккормак. Колата на Ема още беше отпред, а къщата — все така празна. Трябваше да открие приятелката си, но съзнаваше, че няма полза от безцелните обиколки на района. Не виждаше смисъл и да търси помощ от шерифската служба на Чарлтън, която се намираше под пълния контрол на Тейлър и вероятно вече го търсеше. Реши да се насочи към Уейкрос, откъдето да се обади на председателя, а след това да потърси помощ от федералните власти. Този път беше твърдо решен да накара Махоуни да размърда дебелия си задник.
Извади лист хартия от портфейла си и надраска няколко реда:
Ема, искрено се надявам да получиш тази бележка. Снощи за малко не ме убиха. Изчезвам от това проклето място, но преди това ще се отбия у Джилиан Матис, за да й задам няколко въпроса. Ще потърся помощ. Звънни ми на мобилния в момента, в който прочетеш тази бележка.
Пъхна листчето под чистачката и поклати глава. Ема сигурно е жива, помисли си той. Просто защото умееше да се пази и положително бе изпадала и в други опасни ситуации. Надяваше се, че бандата местни разбойници не може да й се опре.
На свечеряване мустангът спря пред къщата на Джилиан Матис в Ъптънвил. Градчето не го отклоняваше кой знае колко от магистралата за Уейкрос и той реши да направи още един опит. Джилиан беше последната му надежда да открие някаква връзка между Тейлър, Донъли и Били Матис.
Почука на мрежестата врата, но никой не му отговори. Вътрешната врата беше отворена и през нея се виждаше фигурата на Джилиан, свита на дивана в тъмната всекидневна.
— Мисис Матис, искам да поговорим — подвикна той, изчака за момент, после бутна вратата и влезе.
В ръката на Джилиан имаше чаша, а на масичката пред нея се виждаше наполовина изпита бутилка бърбън. Красивите черти на лицето й бяха разкривени от мъка, а вероятно и от поетия алкохол. Гъстата й, красиво прошарена коса беше разрошена. Носеше същата избеляла домашна рокля, с която го беше посрещнала при предишното му посещение.
Макар че застана точно пред нея, жената изобщо не го забеляза. Отпи глътка от чашата си, после вдигна ръка и започна да навива кичур коса на пръста си.
Демарко се наведе и леко я докосна по рамото.
— Много съжалявам за Били, мисис Матис, но трябва да поговорим — промълви той.
— Ти си онзи, който беше тук преди известно време, нали? — попита тя, без да го гледа. — Как ти беше името?
— Джо Демарко, госпожо. Работя за Конгреса. В момента разследвам покушението срещу президента, а също така и смъртта на сина ви.
Джилиан кимна, но не стана ясно дали думите му достигнаха до съзнанието й.
— В такъв случай трябва да ме извините за негостоприемството, мистър Демарко — изненадващо ясно изрече тя.
— Моля? — учудено я погледна той.
— Не ви предложих питие, но се страхувам, че съдържанието на тази бутилка едва ли ще ми стигне да изкарам нощта. Изобщо не ме интересува за кого работите и бих се радвала, ако си тръгнете веднага. Нямам желание за разговори. Искам само да се напия и да поплача за детето си.
Демарко съчувствено кимна, но не мръдна от мястото си. След моментно колебание придърпа един стол и седна срещу нея, почти докосвайки коленете й.
— Съжалявам, мисис Матис — повтори той. — Но наистина трябва да поговорим.
Зачака реакция на думите си, но напразно. Жената продължаваше да гледа с празен поглед, механично навивайки кичур коса около пръста си.
— Според мен Максуел Тейлър е отговорен за смъртта на сина ви, мисис Матис — обяви той.
Очите на жената за пръв път се взряха в лицето му. В тях се четеше шок и объркване, като в очите на претърпял катастрофа в първите секунди след удара.