После Ема се изправи, облече палтото си и се приготви да напусне офиса на Демарко. Вече на вратата, тя подхвърли:
— И между другото, казал го е онзи прусак, Фон Молтке. „Всеки план за действие е сигурен само до срещата с врага.“ Но Майк Тайсън го е казал по-добре.
— Тайсън? Боксьорът?
— Да. „Всеки си има план, докато не го фраснеш.“
50
Сам Хюстън Мърфи беше облечен с бяла риза, вратовръзка на райета, сини дънки и каубойски ботуши от алигаторска кожа. Беше над метър и деветдесет, може би и деветдесет и пет с ботушите, а ризата се опъваше върху внушителния му корем.
Мърфи беше над шейсетгодишен. Имаше приятно месесто лице, огромни уши и нос като ски шанца. Тъмната му коса, вероятно боядисана, беше една плътна рошава маса, с лизнато на тила. Първото впечатление го оприличаваше на тексаски селяндур, докато човек не се вгледаше в очите му. Очите му бяха остри като кинжали.
Демарко седеше с Мърфи до басейна край къщата му в Сан Антонио. Есента във Вашингтон вече предвещаваше зима, но в Тексас слънцето грееше и градусите бяха двайсет и четири. Най-новата съпруга на Мърфи — сто и осемдесет сантиметрова блондинка с тяло на танцьорка от Вегас — правеше дължини в басейна с олимпийски размери. Мърфи следеше с очи тялото на жена си с очевидно задоволство, докато пиеше кафе от чаша с надпис „Обичай мен, обичай кучето ми“. Кучето, кокалест бял мелез с перде на очите, спеше на плочките до стола му.
Демарко не харесваше нито кучето, нито Мърфи.
Мърфи беше прекарал последните осемнайсет години като сенатор, но бе решил да не приема нов мандат, защото се чувстваше готов да се пробва за Белия дом. Не беше популярен колкото Пол Морели, но беше най-доброто, което републиканците в момента можеха да предложат.
Някои казваха, че единствено той е достатъчно глупав, че да се съревновава с Морели. Сам Мърфи беше точно толкова глупав, колкото Линдън Джонсън или Джордж Буш-старши. Беше роден в някакво затънтено градче в Западен Тексас без пукната пара. Добрал се до футболна стипендия в университета „Тексас Ей & Ем“, който му докарал хронични проблеми с коленете и диплома по петролно инженерство. Нацелил първия си нефтен фонтан шест месеца след дипломирането, като купил нефтените права за земята с държавната субсидия, която получил, за да проведе проучване за образуването на глинести шисти. Две десетилетия превръщал варели с нефт във варели с пари, след което умело се прехвърлил в политиката като човек, генетично програмиран да сключва сделки в задимени задни стаички. Три съпруги и двайсет и няколко години по-късно той беше един от най-хитрите политици, който някога си е окачвал палтото в гардероба на Сената. Ако опонентът му беше друг, а не Пол Морели, Сам Мърфи щеше да има действителен шанс за голямата бяла къща на Пенсилвания авеню.
Мърфи беше тазгодишният народен кандидат — нищо скрито-покрито. Кампанийният му лозунг гласеше „Да върнем Америка на американците“. Обещаваше да наложи тежки търговски санкции, за да защити американската индустрия, и да ограничи имиграцията до немски учени и руски фигуристи. Беше обещал също да премахне социалното подпомагане във всичките му форми и бе обявил, че най-доброто място за бездомниците е килията. Беше върл привърженик на смъртното наказание и вярваше, че ако във всеки дом има пистолет, съдебната система няма да е толкова натоварена. За голяма част от работническата класа Сам Мърфи беше един от тях — пиеше „Будвайзер“, караше пикап и си падаше по руси мацки с големи цици.
На четири очи обаче Сам Мърфи беше съвсем различен от публичния си образ. Той беше прагматичен, прозорлив и внимателно работеше върху имиджа и решенията си. Демарко знаеше, че мрази кънтри, че предпочита френско вино пред бира и че обикновено се вози в лимузина с шофьор. Но руси мацки с големи цици наистина обичаше.
Докато все още гледаше жена си, Мърфи каза:
— Доста съм изненадан, че поиска да се срещнем, Джо Боб. Мислех, че си ми сърдит.
Демарко веднъж бе допуснал грешката да се пошегува в присъствието на Мърфи, че всички тексасци имат по две малки имена, и оттогава стана Джо Боб. Бащиното име на Демарко не беше Боб.
— Не съм ви простил, сенаторе.
— Мамка му, викай ми Сам, синко. Не съм вече сенатор и не ща да се броя за такъв. Е, следващия път като се видим, може и господин президент да ми викаш, но дотогава Сам си е добре.
Преди три години председателят беше поръчал на Демарко да помогне на Сам Мърфи в някакъв дребен проблем. Защо Махоуни си бе наумил да помага на републиканец, на Демарко не му беше ясно, но по думите на Мърфи имало някакъв администратор в НАСА, който издавал на предприемачите информация за цените и по този начин печелел процент. Мърфи заяви, че иска да разобличи този мошеник в името на Господ, държавата и честната игра. Демарко, който беше достатъчно наивен, че да му повярва, изкара мръсните ризи на онзи тип и той съответно бе уволнен. Това трябваше да е щастливият край на една малка драма, но два месеца по-късно Демарко прочете във вестника, че смяната на администратора е донесла на компании от Тексас две огромни сделки. Демарко не знаеше как Мърфи е успял да скрои този номер, но беше очевидно, че е открил някакъв начин да изиграе системата в полза на избирателите си. Когато Демарко открито го обвини, Мърфи просто му намигна и каза, че Демарко трябвало да се постарае да напълни „цяло гърне с доказателства“, преди да тръгне да развява „клеветнически“ обвинения срещу сенатор на САЩ, тъй като много добре знаеше, че Демарко няма никакви доказателства.