— Къде беше вчера? — попита Махоуни.
— В Тексас.
— Тексас! Какво, за бога, си правил там?
— Не ви трябва да знаете.
Махоуни за момент се вгледа изпитателно в Демарко.
— Морели?
— Да.
Махоуни бавно се изправи от стола, поразтри кръста си и пристъпи до прозореца с изглед към парка „Нешънъл Мол“ и Мемориала на Линкълн, проблясващ в далечината. Махоуни все твърдеше, че гледката никога нямало да му омръзне — обелискът на Вашингтон, кубът на Линкълн, куполът на Джеферсън, — въпреки че често се чувстваше тъжен и незначителен, знаейки, че никога няма да бъде включен в пантеона на гигантите на демокрацията.
— Шибаният кръст направо ме побърква — оплака се Махоуни, докато рееше поглед през прозореца.
Креватна гимнастика или пиянско падане? Какъвто и да беше случаят, Демарко от опит знаеше, че Махоуни няма да отиде на лекар. Трябваше да му изтича кръвта, за да се престраши. Три-четири дни щеше да се жалва на всеки попаднал му слушател, след което щеше да отиде при една корейска масажистка. В течение на сеансите гърбът му постепенно щеше да се оправи, но Демарко винаги беше подозирал, че масажът е минимална част в оздравителния процес.
Махоуни се обърна с лице към него и следващите две думи, които излязоха от устата му, Демарко никога досега не го беше чувал да изрича.
— Джо, съжалявам — каза той — за някои от нещата, които казах онази вечер в „Мейфлауър“. Просто…
Махоуни поклати глава, вместо да довърши изречението, и с бавни движения се върна на стола си.
— Имах един съученик в гимназията — каза той. — Стана учител. Много го харесвах, побутвах го напред в кариерата му, когато ми се удадеше възможност, канех го у нас, докато момичетата бяха още малки. Оказа се, че бил педофил. Почувствах се… мамка му, много неща почувствах. Погнуса. Ярост. Сега изпитвам същото към Морели. Направо ме побърква.
— Разбирам — отвърна Демарко.
— Така че каквото и да си намислил, дано проработи. Но трябва да те предупредя: най-добре го изкарай изцяло от играта. Оставиш ли го… е, знаеш.
Демарко кимна.
Тогава Махоуни го изненада за втори път.
— Джо — каза той, — не се притеснявай, че Морели щял да те изгони от града. Още не е станал президент, мамка му.
52
— Пет жени работят в екипа на Морели във Вашингтон — каза Нийл. — Две са дошли с него от Ню Йорк и предполагам, са му верни. Други две са с него още откакто е влязъл в Сената и сигурно биха пожертвали и дечицата си, за да му угодят, какъвто е чаровник. А, да, и три от четирите жени, които току-що споменах, имат съпрузи със солидни заплати и следователно пари не биха ги мотивирали.
— Кажи ми за петата тогава — подкани Демарко. Защо Нийл никога не можеше да говори по същество?
— Името на дамата е Джаки Арнолд. При Морели е само от шест месеца. Преди е работила за сенатор от Южна Дакота, но когато той загубил поста си, тя си намерила работа при Морели. Едно нещо трябва да се има предвид — има голям опит в Сената, не е вчерашна. След като загубила работата си при онзи от Дакота и докато си търсела нова, дълговете й нараствали. В момента дължи на „Виза“ дванайсет хиляди долара и плаща само лихвата. На всичко отгоре преди тринайсет месеца се е развела и бившият й съпруг закъснява с изплащането на детската издръжка. Най-важното обаче е, че тази дама живее в Глийдсвил, Вирджиния, където тригодишната й дъщеря ходи на детска градина. Което значи, че госпожа Арнолд си скъсва задника от работа. Работи извънредни часове за Морели, пътуването й до работата е безкрайно дълго и на главата й висят всичките грижи, присъщи на самотна майка с малко дете, което трябва да бъде карано и вземано и наглеждано, когато градината не работи. Тази клета женица, предполагам, е зверски нещастна.
Барът беше свърталище на политици на Пенсилвания авеню, на няколко пресечки от Конгреса, и името му беше същото като адреса — „701“. Вечер тук се събираха на малки стада служители на Конгреса и говореха на по-висок глас, отколкото беше нужно, надявайки се, че всички наоколо ще си помислят, че точно те са тези, които дърпат конците в политиката. И понякога, Господ да ни е на помощ, наистина така беше. Демарко седеше на бара, надвесен над едно мартини — с украинска водка, — и наблюдаваше как агентът по набиране на персонал разговаря с Джаки Арнолд.
Сам Мърфи го беше намерил. Мъжът имаше бащински вид, загоряло лице, къдрава побеляла коса и благи кафяви очи. Беше толкова любезен и омайващ, че човек лесно можеше да си представи как отмъква спестяванията на наивни старици. Този следобед се беше свързал с Джаки в офиса й и бе предложил да я черпи едно питие, докато изложи офертата си.