— Какво? Защо?
— Никога няма да я допуснат като доказателство.
— Казваш, че можеш да се пребориш с това?
Морели поклати глава.
— Не. Не мога. Няма да ме вкарат в затвора, но няма и да получа номинацията. Сега вече не.
Старецът помълча известно време.
— Значи това беше всичко — заключи той. — Свършено е.
— Не. Това е спънка, но не сме приключили. Имам план. След пет години…
Морели едва не каза десет години, но в последния момент промени решението си.
— … след пет години ще се кандидатирам за президент. И ще ме изберат.
— Пет години?
Морели знаеше какво си мисли старецът. Дали ще съм жив след пет години? Дали ще го доживея? Точно затова Морели не каза десет години. Старецът беше в добро здраве — феноменално за възрастта му — и произлизаше от семейство на дълголетници. След пет години щеше да е на осемдесет и четири. Щеше да доживее дотогава, или поне Морели можеше да се обзаложи, че той така си мислеше.
— Какъв е планът ти? — попита старецът.
Морели му разказа. Старецът не го прекъсна нито веднъж. Само слушаше и анализираше. Старецът беше почти толкова умен, колкото Пол Морели.
Когато Морели свърши да говори, старецът каза:
— Може и да проработи. Но няма ли начин да се задвижи по-бързо?
— Не. Някой друг ще стане президент. Ще се наложи да изчакам до следващите избори.
— Добре — въздъхна старецът. Тонът му като че ли казваше: това, така или иначе, винаги е бил далечен план, какво са пет години? — Ами Мърфи и онзи от Конгреса, с тях какво ще правим?
— И с тях ще се разправим, но не сега. Не са належащ проблем. А що се отнася до Мърфи — и той няма да стане президент. Никога няма да го изберат.
— Ами ако все пак го изберат?
— Тогава ще говорим отново.
57
Демарко следеше как се развива историята, но научаваше само толкова, колкото медиите решаваха да кажат на зашеметеното общество. Не направи опит да се свърже със Сам Мърфи, за да чуе гледната му точка на вътрешен човек. Един месец след ареста човек не можеше да пусне телевизора, да разтвори вестника си или да мине покрай някоя будка за списания, без да види снимката на Пол Морели. Някогашните поддръжници на Морели сега избягваха репортерските въпроси; тези, които никога не го бяха харесвали, сега повтаряха: „Казах ли ви аз?“. Всякакви сравнения с политици, чието падение е било свързано с жена — Гари Харт, Тед Кенеди и, разбира се, Бил Клинтън, — се предъвкваха всеки път, когато репортерите изчерпеха темата за Морели.
Записът как Морели напада Бренда така и не беше показан на обществото.
Разчу се, че някакъв детектив се промъкнал в хранилището за веществени доказателства и направил копие на записа, за да го продаде на телевизията, но го хванали още преди да успее да напусне участъка. Демарко прочете, че сега униформени полицаи пазели хранилището, все едно е гробницата на Тутанкамон, и подозираше, че Морели плаща на половината полицаи, за да не може никой отново да копира касетата, а Сам Мърфи плаща на другата половина, за да не допуснат да бъде унищожена. Но въпреки че записът така и не стана обществено достояние, имаше адвокати, съдии и полицаи, които го бяха гледали и анонимно бяха разкрили на репортерите какво са видели. В крайна сметка, макар и много малко хора реално да бяха гледали видеото с престъплението на Морели, всеки знаеше, кадър по кадър, какво е записала камерата.
Спекулации, че Морели е бил натопен, започнаха да се разпространяват с огласяването на все повече факти — и главният разпространител беше апаратът на Морели. Фактът, че Бренда е бивша актриса, внезапно преобразила се в секретарка, представляваше главният аргумент. Последва разкритието, че Гари Паркър не само живеел в сградата на Бренда, но се бил нанесъл едва две седмици преди инцидента. И въпреки че никой не беше изненадан, че Арни Бърг е заснел сцената, все пак съвпадението, че той — който обикновено преследваше спортисти и актьори — случайно се е навъртал около Ръсъл Билдинг и че е успял да съзре малката блондинка в колата на Морели… Е, стига де, подмятаха привържениците на Морели.
Гари Паркър позираше за снимки с различни републиканци, които му раздаваха награди. Когато го питаха за съвпадението да се прибере точно когато са нападали Бренда, Паркър свиваше рамене.