— Приятелчето на Бърг, Мороу, е човек точно като Бърг. Папарак без капка съвест.
— Би ли убил за пари?
— Трудно е да се каже. Фотограф е, не професионален убиец, но е мизерник. Предполагам, че ако сумата е достатъчна, би направил всичко.
— Ами онзи, който е сгазил Паркър?
— Информацията на Мърфи е точна — дребен престъпник, който е бил в затвора през половината си живот, и в разпри с полицията — през целия. Той определено би убил, ако му предложиш достатъчно пари. Полицаите, разследвали случая, били изумени, че тоя тип се е предал, и направо се шашнали, когато открили, че не е имал и капка алкохол в кръвта. Знаели какво е пиянде и били сигурни, че е карал пиян. Но когато пристигнали резултатите от изследването, преценили, че сигурно цяла седмица е стоял на сухо, за да изкара целия алкохол от кръвта си.
— Значи е възможно Мърфи да е прав?
— Може и да е прав — отвърна Ема, — но ми се струва малко вероятно Морели да поеме подобен риск. Особено толкова скоро.
Точно както смяташе и Демарко.
— Но по-добре си пази гърба, Джо — добави Ема. — Искаш ли да ти осигуря охрана?
Демарко се поколеба. Може би нямаше да е лоша идея някой да го пази. Може би дори трябваше да помоли Ема за пистолет.
— Не — каза най-накрая той. — Ще се оправя.
След като приключи разговора с Ема, се опита отново да се съсредоточи върху финансовите дела на конгресмена, но след пет минути хвърли книжата. По дяволите, трябваше да узнае къде се намира Пол Морели.
Паки Морис помаха апатично на Демарко, когато той влезе в офиса му. Демарко не разбираше как е възможно подобно нещо — все пак човешкият скелет си има структурни граници, — но Паки му се стори дори по-огромен от последния път. Дебелакът държеше телефона до ухото си, почти невидим в гигантската му лапа, кимаше на всеки няколко секунди и повтаряше:
— Да. Да.
Паки погледна Демарко и направи отегчена физиономия. Най-накрая приключи разговора и се облегна.
— Идиоти! Джо, този град е пълен с идиоти. Вашингтон би трябвало да се носи из въздуха, с всичките тези затъпели граждани с празни глави, които да го издигат като балони с хелий. — Той поклати глава с престорена тревога и добави: — Отчаян съм за тази република.
Демарко изчака една секунда и попита:
— Свърши ли, Паки?
Малките злобни очички на Паки проблеснаха.
— Какво желаеш, малки гражданино? — попита той.
— С какво се занимава Пол Морели напоследък?
Паки се вгледа в лицето на Демарко, като потропваше по предните си зъби с гумичката на молива си.
— Последния път, когато беше тук, пак ме пита за Морели. Да не си председател на фен клуба му „Можех да съм кандидат за президент“?
— Просто ми е любопитно.
— Любопитно, глупости. Питаш по някаква причина. Би ли споделил?
Паки седеше срещу него като някакъв арогантен Буда със засмени очички. Да си играе с Демарко му беше по-забавно дори от това да къса крилцата на мухи.
— Паки — каза Демарко, — би ли искал да си поговоря със свръхморалния ти шеф за един негов служител, който си пада по маскирани като котенца проститутки?
Паки отново започна да потропва по зъбите си, като се опитваше да прецени доколко искрен е Демарко.
— Способен ли си на такава гадост? — попита той.
— Без да ми мигне окото. А сега престани да се правиш на праволинеен и ми кажи с какво се занимава Пол Морели.
— Е, след като попита така любезно… Сенатор Морели е изчезнал.
— Как така изчезнал?
— Просто така. Дори собственият му персонал няма представа къде е.
— Откъде знаеш?
Паки изгледа Демарко с насмешка.