— Хммм.
Какво, по дяволите, значеше хммм?
— Възможно ли е да работи за гърците? — Дарси имаше предвид, че Демарко може да е някакъв шпионин в Конгреса. Което би било много странно. Последният път, когато гърците са развивали шпионска дейност, сигурно е бил през Троянската война.
— Съмнявам се — каза шефът му, а той най-добре знаеше кой кого шпионира. — Това ли е всичко?
— Не — каза Дарси. — Тази сутрин отиде при някаква жена на улица „Маклийн“.
— Коя е жената?
Гарет Дарси му каза името.
— Сигурен ли си? Абсолютно сигурен?
— Да — каза Дарси. — Знаете ли коя е?
— О, да. Чудесно знам коя е.
22
Бесен от мистерията около Тери Финли и проклетия му списък, Демарко реши да отиде на някое игрище и да си го изкара на цяла кофа топки за голф. Упражнението беше точно толкова терапевтично, колкото и да блъска по боксовата круша, но много по-малко изпотяващо. Целта му би трябвало да е да подобри уменията си в играта, но понякога обичаше просто да хване стика и да удря топките с всичка сила. Повечето му удари се отклоняваха от желаната траектория или отскачаха встрани, но Демарко беше силен в горната половина на тялото си и понякога отпращаше топката право напред, на повече от двеста метра, все едно за миг в него се е вселил Тайгър Уудс.
Тъкмо метна чантата за голф в багажника на колата, когато иззвъня телефонът му. Мобилните телефони бяха проклятие, една безкрайно дълга верига, която постоянно те приковаваше към работата. Погледна кой го търси. Беше Дик Финли. Мамка му. А сега какво, по дяволите, да каже на човека?
— Здравейте, господин Финли.
— Намерили са лаптопа на Тери — каза Дик Финли. — Бил го оставил в някакъв бар, същия, от който е салфетката. Нали се сещате, салфетката, на която бяха написани онези имена.
— „При Сам и Хари“?
— Да. В момента е там. Управителят току-що ми се обади. Тери го забравил една вечер и някакъв барман го прибрал в стаичката, където се преобличат служителите, но после барманът заминал на почивка, без да каже на никого за компютъра. Както и да е, барманът днес се върнал на работа, видял, че лаптопът още е там, и се обадил в „Уошингтън Поуст“. От вестника му дали моя номер.
Значи лаптопът на Тери не е бил откраднат от някой убиец, както предполагаше Дик Финли. Репортерът се е понапил, забравил е компютъра си и на следващия ден, когато усетил, че липсва, подал жалба в полицията, че е откраднат — точно както шерифът на окръг Луиза беше казал на Дик Финли. А може би шерифът беше прав и за всичко останало, свързано със смъртта на Тери, включително и за заключението, че е било инцидент.
— Обаждам се да ви помоля за нещо — продължи Финли, — дали ще можете да приберете компютъра и да погледнете какво има вътре?
Мамка му.
— Разбира се — отвърна Демарко.
— Ако няма нищо, свързано със смъртта на Тери… не знам. Дайте го на някого.
— Звучите доста изморен, господин Финли. Добре ли се чувствате?
— Да. Просто вече съм стар. И така, открихте ли нещо?
— Още не, сър — каза Демарко и за да попречи на Финли да му задава други въпроси и да не се налага пак да го залъгва, добави: — Но ще отида до този бар още сега и ще взема лаптопа.
И така, вместо да свърши нещо здравословно, като например да удари няколко топки, Демарко отиде в „При Сам и Хари“. Мястото му хареса. Беше тъмно, хладно и тихо — обстановка тъкмо като за бар, — а барманите имаха навика да сипват по повечко, тъй като опитът ги беше научил, че по-големите питиета правеха пияниците щастливи, което на свой ред водеше до по-големи бакшиши.
Демарко си поръча бира — в момента не му се експериментираше с някоя нова марка евтина водка — и взе лаптопа на Финли от бармана на смяна. Намери си маса близо до контакт и включи зарядното на компютъра. Лаптопът съдържаше стотици файлове, някои от които бяха създадени преди години, включително и един, наподобяващ роман, който така и не беше стигнал по-далеч от трета глава. Повечето файлове бяха груби чернови на статии, но някои съдържаха записки от интервюта и бележки по теми, които Тери бе разследвал. Само един файл бе свързан с Пол Морели.
Във файла за Морели имаше препратки към стари статии за Риймс, Башо и Фрей, тримата мъже от списъка на Тери, но нямаше никакви конкретни доказателства за вината на Морели. Също така имаше и големи откъси от текстове, които като че ли бяха от стари статии за Морели. Изглежда, Тери Финли беше открил тези статии в интернет и ги беше копирал на компютъра си. Също така Тери беше говорил с много хора. Повечето, които беше интервюирал, имаха нещо общо със случаите на Риймс, Башо и Фрей. Например беше разговарял с полицая, който хванал Риймс в леглото с тийнейджъра, и с управителя на мотела, където се беше случило всичко. Но нищо в записките на Тери не хвърляше нова светлина върху тези отдавнашни случки и нищо не сочеше към някой могъщ човек, който да е помагал на Пол Морели да извършва престъпления.