— Та защо разпитваш за нашето приятелче Чарли?
— Кръстосаха ни се пътищата — отвърна Ема. — Или по-скоро шпагите.
— О, колко жалко.
Хановър се засмя, след това смехът му премина в кашлица, като при всеки експлозивен спазъм изтощеното му тяло леко се повдигаше от стола.
— Какво си направила, че да ядосаш Чарли? — попита Хановър, когато отново можеше да диша.
— Има ли значение?
Хановър се замисли.
— Не, предполагам, че не. Какво искаш да знаеш?
— Искам да знам какво работи в Лангли.
Пресъхналите устни на Хановър потрепнаха от задоволство.
— Би могло да се каже, че е счетоводител. И този, който носи големите пари.
— Счетоводител?
— Да. Чарли прикрива парите. От години го прави и много го бива, може би точно затова от толкова години работи там.
Ема знаеше за какво говори Хановър. Конгресът даваше на ЦРУ милиони долари всяка година и голяма част от тези пари беше предназначена за определени неща. Очевидно работата на Еклънд беше да отклонява парите натам, където ЦРУ желае да ги похарчи. Да речем, Конгресът дава на ЦРУ няколко милиона, за да наеме и обучи устни преводачи от арабски език, но ЦРУ предпочита да похарчи тези пари, за да се сдобие с данни за руския ядрен арсенал. ЦРУ обикновено така правеше — решаваше, че от всички други то най-добре знае какви трябва да са приоритетите му. Очевидно задачата на Чарли беше да нагласи сметките така, че да се види как Управлението е похарчило парите в упорити опити да наеме хора, владеещи арабски, но, уви, въпреки всички усилия с цялата тази сума са успели да наемат едва двайсетина преводачи.
— А когато Конгресът не ни даде достатъчно пари, за да свършим всичко, което искаме — обясни Хановър, — Чарли е спец в откриването на други източници.
Като например да краде наркотици и да ги разменя срещу ракети земя-въздух както в онази операция във Филипините, помисли си Ема.
— Но е замесен и в много други неща. Вре си носа в активни операции, съдейства за планирането на нови, анализира входящата информация. Като някакъв проклет паяк е. През повечето време просто си седи и наблюдава какво се случва, но от време на време изпълзява по мрежата си и изяжда нещо.
— Не разбирам — каза Ема.
— Е, веднъж и на теб да ти се случи — изръмжа Хановър и преди Ема да успее да каже каквото и да било, добави: — Не позволявай на уж невинната му външност на миловидно старче да те заблуди. Ако си го ядосала, ти може да си следващата, която ще изяде.
— Можеш ли да се сетиш по каква причина би се интересувал от някой сенатор?
— Кой сенатор?
— Няма значение. Да речем, че проявява огромен интерес към един сенатор. Какво би го подтикнало?
Хановър сви рамене.
— Идват ми наум няколко причини. Например сенаторът може да се е разфучал за нещо, което ние сме направили…
Това е интересно, помисли си Ема — човекът вече беше пенсионер, а и се бяха отнесли с него ужасно, но той продължаваше да казва „ние“, все едно още работеше за ЦРУ. Може пък да бе сбъркала в преценката си за лоялността му.
— … или пък се бърка в бюджета на ЦРУ — ето това вече би разярило Чарли, — а може и да е в комисията по разузнаването към Сената и да задава грешните въпроси.
Хановър направи кратка пауза.
— Знаеш ли, Чарли е толкова стар, че дори е познавал Алън Дълес. С всичките тези простотии, които започнаха след единайсети септември, когато назначиха този крал на разузнаването да води парада, ни принудиха да си играем на „мамо, може ли“ с Конгреса всеки път, когато искаме да се изакаме, задължиха ни да се занимаваме с всеки изпаднал полицейски участък в града — такива неща много биха раздразнили Чарли. И ако този сенатор ги е погнал за нещо… Е, на Чарли му се иска да е така, както беше в доброто старо време, когато никой не знаеше какво, по дяволите, вършим.