Ема познаваше Джуди Пауъл по възможно най-тривиалния начин — бяха съседки повече от десет години.
„Административен асистент“ обикновено означаваше, че жената работи като обикновена секретарка, но тази формулировка й придаваше фалшива значимост и намекваше, че се съблюдава равнопоставеността между половете. В случая с Джуди Пауъл обаче длъжността „административен асистент“ удряше право в десетката. Тя беше работила за някои от най-важните хора във Вашингтон през последните трийсет години и поради огромния й талант работата й далеч не се ограничаваше до вдигането на телефона и уговарянето на командировки за шефа си. В момента работеше за сенатор Майкъл Сандовал, председател на Комисията по разузнаване към Сената на САЩ.
Ема почука на вратата на Джуди.
— Ема! — възкликна Джуди от радост, че я вижда. Джуди харесваше Ема по същата причина, по която и Ема харесваше Джуди — и двете бяха изключително умни и способни. Джуди беше едра жена и се чувстваше добре в тялото си. Харесваше й да е такава, каквато е. Обличаше се добре, косата й беше внимателно фризирана, за да подхожда на кръглото й лице, и гримът й винаги беше перфектен. Съпругът й работеше в Националния архив, но Ема нямаше никаква представа с какво се занимава, а и се съмняваше, че някога ще разбере. Хенри Пауъл говореше по-малко от всеки друг мъж, когото някога бе познавала.
Веднъж Ема беше на гости на Джуди и обсъждаха фирмата за поддържане на градини, която и двете ползваха. Нивото на обслужване беше спаднало и двете дискутираха положението, опитвайки се да решат дали да не си потърсят друга фирма, или да положат усилия да ги сложат на място. Джуди беше попитала съпруга си за мнение по въпроса. Той сведе вестника, който четеше, направи физиономия, която възприеха като „идея нямам“, и продължи да чете. Тогава Джуди каза:
— О, Хенри, толкова много ти благодаря за съдействието.
А с Ема сподели:
— Хенри произнесе почти цяло изречение преди две седмици. Аз го попитах: „Хенри, все още ли си лудо, страстно влюбен в мен?“ И знаеш ли той какво отвърна? Каза: „Даммм.“
По онова време Ема подозираше, че Хенри наистина все още е лудо, страстно влюбен в жена си.
След като се настаниха в кухнята на Джуди, Ема каза:
— Исках да те помоля за една услуга. Голяма услуга.
— Добре — кимна Джуди.
— Каква е позицията на сенатор Пол Морели спрямо ЦРУ?
Ема искаше да разбере защо Еклънд се интересува от Морели, но темите, които се дискутираха на съвещанията на Комисията по разузнаване, често бяха секретни, следователно не можеше просто да се сдобие с копие от архивите на Конгреса, за да разбере какво ли е направил Морели, за да раздразни хората в Лангли. Но тъй като присъстваше на повечето от тези съвещания заедно с шефа си, Джуди сигурно знаеше. Да пита направо какво се говори на тези съвещания обаче беше недопустимо — и двете го знаеха.
Преди Джуди да успее да отвори уста, Ема добави:
— Не искам нищо конкретно, Джуди. Нищо секретно. Изобщо нямаше да те питам, ако не беше наистина важно.
— Това ми е ясно — отсече проницателната Джуди. Пое си въздух и започна: — В комисията има два типа сенатори. Едните действат на принципа „колкото по-малко, толкова по-добре“. Те не искат да знаят какво се кани да извърши ЦРУ. Така ако ЦРУ се издъни, никой не може да ги държи отговорни, но след като фактът е налице, могат да привикат въпросния директор и да го съсипят по Кабелно сателитната мрежа за публични дела. Другата група пък иска да знае всичко, което правят шпионите, и са склонни да поемат отговорност, ако нещата се оплескат. Сенатор Морели е от втория лагер. Той иска Лангли да бъде държан на много, много къса каишка. Държи ЦРУ да не предприема абсолютно никакви операции, които не са били предварително одобрени от комисията. Естествено, ЦРУ смята позицията му за изключително ограничаваща и имайки предвид броя операции, които се провеждат, и за доста непрактична. Много шум се вдигна, че при подобно изискване възможността Управлението да се отзовава бързо при спешни случаи ще му бъде отнета. Сенатор Морели също така иска да знае точно как се изразходва бюджетът. ЦРУ има навика да харчи много пари за неща, за които твърди, че не може да говори, което значи, че никой реално не знае какво става с тези пари. Повдигне ли се въпрос за Лангли, любимата думичка на сенатор Морели е „прозрачност“. Той иска Управлението, всичките му операции и целият му бюджет да са видими за всички членове на комисията.