— Един човек на име Чарли Еклънд присъствал ли е на някое съвещание, когато сенатор Морели е изказвал мнението си?
Умните очи на Джуди проблеснаха.
— О, да. Милият Чарли просто си седи на последния ред с усмивка на лукавата си бледа физиономийка.
— И какво смяташ, че ще стане, ако Морели бъде избран за президент?
— Знае ли човек? Взаимоотношенията на един президент с ЦРУ са съвсем различна история от взаимоотношенията на един сенатор с ЦРУ. Предполагам обаче, че сенатор Морели говори сериозно. Ще сложи директора на ЦРУ и на разузнаването като цяло на едно малко бюрце точно пред Овалния кабинет, за да го следи какви ги върши.
Ема бавно се отправи към дома си, но не се прибра веднага. Вместо това обиколи двора, като внимателно огледа тревата, дръвчетата и буйните храсти. Искаше да се увери, че проклетият увивен паразит, който беше разчленила онзи ден, не е решил да отвърне на удара.
Ако Джуди беше права, Пол Морели не беше приятел на ЦРУ. И ако Блейк Хановър беше прав, Чарли Еклънд нямаше да е приятел на Морели. Проблемът беше там, че както Морели, така и Еклънд бяха способни да нагласят нещата така, че да изглеждат на едно мнение по даден въпрос, а всъщност да са на противното.
След петнайсет минути Ема стигна до заключението, че е невъзможно да разбере какво е намислил Еклънд. Със сигурност знаеше само едно: историята с Тери Финли и Пол Морели бе преминала на съвсем различно ниво.
Отвори задната врата на къщата си и надуши нещо невероятно, което се готвеше в кухнята. Очевидно Кристин вече не й се сърдеше. Поне едно нещо в живота й беше наред.
26
Два дни след като Демарко се срещна с Махоуни в гръцкото посолство, в „Уошингтън Поуст“ излезе статия, че Лидия Морели била приета в „Отец Мартин“, скъпо платен рехабилитационен център за алкохолици в Авр дьо Грас, Мериленд.
Фактът, че канцеларията на сенатора бе информирала медиите за състоянието на Лидия, никак не беше изненадващ. След като Бети Форд първа даде пример, беше станало доста популярно богатите и известните да свикват пресконференция, когато е дошло времето да се отърват от камъка, провесен на шията им. Другата причина да се информират медиите беше прагматичната, политическата — така или иначе, щяха да разберат, тъй че защо да не получим някоя и друга червена точка, защото сме открити и честни?
Но в случая с Лидия Морели Демарко знаеше, че има и още една причина историята да излезе наяве: на мястото на Пол Морели ако едно малко пиленце ви кажеше — или по-точно едно белокосо пиленце, — че съпругата ви възнамерява да се свърже с пресата и да разкаже разни грозни истории за убийства и изнасилвания, със сигурност бихте се погрижили да стане пределно ясно, че тя е умствено нестабилна алкохоличка, която не трябва да се взема на сериозно.
Демарко нямаше представа дали Лидия сама е отишла в „Отец Мартин“, или съпругът й я е пратил там, но със сигурност знаеше, че повече няма да се занимава с тази история. След последната си среща с Махоуни беше заключил, че каквото и да е извършил Пол Морели, действията му са от един порядък със световния глад, глобалното затопляне и всички онези проблеми, които бяха прекалено големи, за да може да ги разреши. А Ема да върви по дяволите.
И точно в този момент, все едно досега е надничала в черепа му през някое прозорче, мобилният телефон на Демарко иззвъня и на екранчето се изписа името на Ема. Не искаше да разговаря с нея, но все пак вдигна.
— Здрасти — каза той.
— Видя ли какво пише в сутрешния вестник?
— Да, но…
— Не, нямам предвид статията за Лидия. Погледни на трета страница от местния раздел. Къде си в момента?
— В офиса.
— Ела да се видим в Библиотеката на Конгреса след половин час — каза Ема и затвори. Ако гласът й беше с една идея по-студен, телефонът щеше да замръзне на ухото му.
Демарко извади „Уошингтън Поуст“ от кошчето за боклук и отгърна на местните новини. Статията беше по средата на страницата и се състоеше от един-единствен абзац. Пишеше, че телата на двама мъже са били открити в една кола в Югоизточен Вашингтон. Били застреляни в тила, всеки с по два куршума. Вестникът наричаше екзекуцията „в гангстерски стил“, каквото и да означаваше това. Мъжете били идентифицирани като Тим Рийд и Джери Фалън, фалшивите имена на Карл ван Хорн и Джеймс Сътъл. Статията отбелязваше, че районът, в който са били открити телата, е известен с търговията с наркотици, намеквайки, че Ван Хорн и Сътъл са били там или да купуват, или да пласират дрога и някой ги е убил.