Демарко влезе в книжарницата и попита дали при тях има служителка на име Патрис Хамилтън. Да, имаше. Тогава Демарко попита дали Патрис в момента е на работа и го насочиха към дъното на книжарницата, където попълвала с налични книги. Той се отправи натам и видя една поразителна млада жена, която лепеше етикети с баркодове на кориците. Беше висока и слаба и имаше лице на момиче от корицата на някое списание. Също така беше тъмнокожа.
Демарко наблюдава Патрис няколко минути, докато се преструваше, че разглежда един рафт със суичъри, и в същото време го осени едно от онези редки вдъхновения, все едно току-що беше получил телеграма от Господ. Излезе отвън, отново се обади на Алис в телефонната компания и я помоли да провери дали Патрис Хамилтън се е обаждала на хора с определени професии. Да, обаждала се е, каза Алис.
Прекрасната Патрис бе звъняла два пъти на някакъв акушер-гинеколог и веднъж на организацията „Планирано майчинство“.
Демарко се върна при Маги Долън да докладва.
— Приятелката на хлапето е бременна. И тъмнокожа.
Какъвто беше станал циничен, и то предимно под влияние на Махоуни, Демарко реши, че хлапето си скубе косите, защото момичето отказва да направи аборт и на него ще му се наложи да съобщи на превзетите си богати родители, че им предстои да станат баба и дядо на цветнокожо дете. Демарко осъзна, че има и други възможности, други сценарии, които биха могли да представят богатия питомник на Харвард в по-добра светлина, но ги отхвърли с лека ръка. След като Маги вече знаеше основния проблем, все някоя от личностите й щеше да помогне на момчето да го разреши.
Демарко се прибра вкъщи същата вечер в толкова лошо настроение, в каквото отдавна не беше изпадал. Поколеба се дали да не се обади на Ели в Айова да я поздрави за предстоящата сватба, но реши, че идеята не е добра. Всъщност искаше да й каже колко много му се иска нещата помежду им да са се развили по различен начин и тя най-вероятно щеше да каже, че ако наистина така се чувства, е трябвало да направи нещо по въпроса. Не, този разговор нямаше да го накара да се почувства по-добре, само щеше да натъжи и Ели. Тя не го заслужаваше. Заслужаваше да се омъжи за своя пожарникар.
И така, вместо да вдигне телефона, той вдигна бутилката водка, някаква унгарска, и се опита да не мисли за абсолютно нищо. Никаква Ел, никакви Пол и Лидия Морели. Откри, че колкото повече водка пиеше, толкова повече си мислеше за всички неща, за които не искаше да си мисли, затова накрая просто си легна.
28
На следващата сутрин Демарко излезе от къщи само по анцуг и тениска. Беше ясна, свежа, прекрасна есенна сутрин. В такъв ден не може да си депресиран, каза си той. За момент постоя на верандата, почувства слънцето върху лицето си и упражни правото си на собственик на имота да се почеше по корема, докато оглеждаше малкото си владение. Забеляза вестника си на няколко метра от вратата, промъкна се на пръсти през мократа трева с босите си крака и го вдигна. Махна ластика, с който бе свит на руло, и го разгърна.
Заглавието на първа страница крещеше: СЕНАТОР МОРЕЛИ ПРОСТРЕЛЯН, ЖЕНА МУ УБИТА.
Мозъкът на Демарко изплю новината за смъртта на Лидия. Не успя отведнъж да приеме, че само преди седмица тя беше жива, дишаща, разгневена — вкопчила тънките си пръсти в ръката му, умолявайки го да й помогне, — а сега беше замлъкнала завинаги и никой не можеше да й помогне.
Шокиран, Демарко седна на най-горното стъпало на верандата, за да прочете вестника. В уводната статия се казваше, че някакъв мъж нахлул в къщата на сенатора в Джорджтаун и застрелял Лидия с един куршум в главата, както спяла до съпруга си. Изстрелът събудил сенатора. След това мъжът прострелял Пол Морели в лявото рамо, но сенаторът успял да отнеме оръжието от похитителя и да го застреля. Полицаите, които откликнали на обаждането на Пол Морели, казали, че когато пристигнали на местопрестъплението, намерили сенатора в безсъзнание, с телефона в ръка. Морели в момента се намирал в Университетската болница в Джорджтаун и бил в стабилно състояние. Според лекаря имало вероятност лявата му ръка да остане трайно увредена, въпреки че до момента прогнозата била добра.
Убиецът на Лидия бил осемнайсетгодишен афроамериканец на име Исая Пери, който от малолетен имал криминално досие за въоръжен грабеж. Тези досиета по принцип би трябвало да са поверителни, но „Уошингтън Поуст“ очевидно имаше по-услужливи източници от ЦРУ. Преди смъртта си Пери бил чистач на половин работен ден в сградата на Сената и най-вероятно Пол Морели се бил срещал с убиеца на съпругата си. Полицията подозирала, че Пери извършвал обир в дома на сенатора, когато се разиграла престрелката, но разследването продължавало.