Онази вечер седеше пред къщата на Големия гълъб и чакаше всички лампи да загаснат, за да може да вземе касетките — и тогава всичко се срина. Видя всичко и бръмбарите чуха всичко. Дори успя да направи няколко снимки с малкия си боклучав кодак. Не бяха много на фокус, но очевидно бяха достатъчно ясни, защото, когато Еклънд ги видя… По дяволите, Дарси можеше да се закълне, че за последно Чарли Еклънд е бил толкова щастлив, когато убиха Джак Кенеди.
Беше принуден да изчака няколко дни, за да вземе последните касетки, важните, и изключително много се радваше, че криминалистите не бяха намерили записващото устройство, докато са събирали улики в къщата. Бръмбарите никога нямаше да открият, освен ако не тръгнеха да събарят стени, но можеха да забележат записващото устройство, ако се бяха постарали. За щастие — или може би за нещастие — криминалистите прекараха цялото си време в голямата спалня, не отвън.
И след това от едната тъпотия той прослуша касетките.
Когато Еклънд го попита дали ги е прослушвал, той отрече, но беше ясно, че малкото лайно се досеща, че го лъже. И точно тогава си получи „премията“ — ключовете за къщата близо до Лодърдейл и плика с допълнителните пари. Да, какъв невероятен шеф беше добрият стар Чарли.
Искаше му се да каже на Шарън да забрави за Флорида, че ще ходят в Мексико. Или може би в Канада щеше да е по-добре, но там беше толкова студено, по дяволите. Познаваше един тип, който можеше да им изкара чисти документи, а брат му можеше да продаде къщата и по някакъв начин да му прати парите. Проблемът беше как щеше да си получава пенсията. Ако пратеше някакъв документ за смяна на адреса, за да му я изпращат някъде другаде, Еклънд можеше да го проследи.
— Скъпи — извика Шарън от спалнята, — къде са ти банските? Червените, не онези на цветята.
Банските. Божичко. Зачуди се как ли щеше да реагира тя, ако й кажеше: „Мило, няма да плуваме кой знае колко, защото видях нещо, което ми се иска да не съм виждал, и сега тоя лукав дърт шибаняк от Лангли сигурно ще ме убие. Така че, кукло, ще се наложи да си сменим имената, да се преместим в Нова Скотия и да си намерим работа в някоя консервна фабрика, за да не умрем от глад.“
Да, чудеше се как ли ще реагира.
— Виж в най-долното чекмедже — каза той, — при наполеонките ми. А може би и наполеонките ще трябва да вземеш в багажа.
— Какво? — извика Шарън.
33
Ема паркира пред училището — непривлекателна триетажна купчина от кафяви тухли — и отвратено потръпна от мрачната гледка. Имаше камери над прозорците на по-ниските етажи, камери по ъглите на сградата, защитени от телени мрежи, и униформен пазач, който стоеше на главния вход в парадна поза с радиостанция и палка на колана. Мястото й напомняше на затвор, с единствената разлика, че нямаше кули с картечници. Пазачът наблюдаваше група тийнейджъри, които сигурно трябваше в момента да са в час, но просто си седяха, пушеха, смееха се и разговаряха шумно. Тя предположи, че за пазача е по-добре да са извън училището, отколкото вътре, където трябваше да се разправя с каквито поразии успеят да свършат.
Беше дошла, защото Демарко я помоли да провери една информация, което можеше да свърши и с няколко телефонни разговора, но после беше решила да отиде лично. По принцип не би помогнала на Демарко с толкова лесна задача, но в момента той си имаше достатъчно главоболия покрай Морели и ЦРУ.
На влизане в училището Ема кимна на пазача и той й кимна в отговор, без да отклонява вниманието си от групата момчета.
Докато минаваше по един коридор покрай редове с очукани шкафчета, тя си спомни колко много мразеше гимназията. Презираше групичките и натиска на съучениците, с който трябваше да се съобразява. Увлеченията на момчетата по онова време я смущаваха, маймунското им поведение я отвращаваше — момчета не много по-различни от онези пред училището, само дето бяха бели и богати. А и в онези дни беше объркана заради сексуалността си, може би най-трудната част от всичко. Но в частното училище, в което беше учила, най-силният наркотик, на който бе изложена, беше марихуаната и ако някой от съучениците й е бил въоръжен, тя определено не е знаела. Там нямаше охрана, нямаше метални детектори на вратите, нямаше го страха от някой загубеняк с автоматично оръжие, който може да изтреби мъчителите си. В сравнение с училището на Исая Пери нейната гимназия беше по-безопасна от манастир.