Намери заместник-директорката в кабинет, където единият прозорец беше закърпен с шперплат. Директорът не беше там — даваше показания в съда. Заместник-директорката Биатрис Томпсън беше едра афроамериканка с очи на ветеран от войната, който е бил оставен прекалено дълго на фронта. Ема можеше да си представи как Томпсън е напуснала колежа с учителска диплома в ръка, изпълнена с надежда, оптимизъм и желанието да прави добро за своите. Сега, двайсет и пет години по-късно, тя беше на предела на силите си. Беше видяла прекалено много деца, израснали без бащи, прекалено много деца, чиито модели за подражание са били царе на дрогата и насилието, прекалено много деца, които вярват, че единственият честен начин да се измъкнеш, е свързан с топката. Работата на Томпсън беше да задържи прилива с детска лопатка и преди години беше осъзнала колко е безсмислено всичко. Но все още се опитваше, Бог да я благослови, все още се опитваше.
— Той беше невероятно хлапе — каза Томпсън. — Без съмнение щеше да постъпи в колеж. Беше отличник, имаше страхотни резултати по SAT, членуваше в най-добрите клубове.
— Имаше ли калкулатор? — попита Ема.
— Разбира се. Трябваше му за курса по математика за напреднали, който посещаваше. Училището му го купи.
— Тогава защо му е било да краде калкулатор?
— Не знам.
Трябваше да каже: „Той не би го направил!“ Защо не го защитаваше? Ема се зачуди. Защо точно тя просто приемаше факта, че Исая Пери наистина е извършил онова, за което пишеха вестниците? Ема знаеше отговора: беше се случвало прекалено много пъти — едно хлапе като по чудо е преминало невредимо през минното поле от неблагоприятни условия, след което пада на крачка от обетованата земя.
Тази жена, тази добра жена, се нуждаеше от различна работа, която ще възвърне младежкия й оптимизъм.
— Мога ли да ви попитам още нещо?
Жената кимна.
— Как успяваше Исая? Как успяваше да се справя, и то толкова добре, докато много други се провалят?
Учителката се усмихна — усмивка, по-тъжна от лилии, положени на гроб.
— Брат му. По-големият му брат, наркодилърът, му помагаше. Грижеше се да ходи на училище. Грижеше се никой да не го закача. Грижеше се да стои далеч от бандите и наркотиците. Веднъж Маркъс дойде на родителска среща, когато майка му бе заета; изпоплаши всички учители.
Ема слезе по стълбите на училището с наведена глава, ровейки в чантата си за ключовете от колата. Отляво се чу вик. Момчетата, които беше видяла да седят пред училището, сега играеха баскетбол. Рингът нямаше мрежа, а по таблото имаше пет-шест дупки, за които Ема беше сигурна, че са от куршуми. Тъкмо когато погледна нататък, тя видя как едно хлапе, което не беше по-високо от метър и седемдесет, прелетя и заби топката. Все едно имаше метални пружини в кльощавите си крака. Изражението на пълно задоволство по лицето на хлапето, увиснало от ринга, очарова Ема.
Тя извърна очи от играта в посока към колата си и удоволствието й моментално се изпари. Чарли Еклънд стоеше до мерцедеса й. На няколко крачки встрани бодигардът му движеше глава, все едно проследяваше траекториите за чист изстрел.
— Защо имате бодигард? — попита Ема, когато стигна до колата си.
— Преди една година — Еклънд хвърли поглед към своя човек — решихме, че унищожението на един южноамерикански наркокартел ще донесе изгода на един амбициозен полковник. Бяхме успели да унищожим картела, но за съжаление шефът му остана жив. Това не беше част от плана. Е, този господин, кокаиновият магнат, имаше репутацията на безпощаден човек и я демонстрира, като уби нашия полковник и семейството му по много брутален начин, но по-важното, някак си успя да разбере, че аз съм лично замесен в неговите несгоди. И тогава, по някакъв късмет, приятелчето изчезна и не можем да го открием. Минаха шест месеца и подозирам, че може да е мъртъв, но не съм сигурен, и дотогава… — Еклънд посочи с глава бодигарда си.
— Прекрасно — промърмори Ема. — И какво правите тук?
— Ние…
— Ще престанете ли да казвате „ние“. ЦРУ няма нищо общо с каквото и да се занимавате. Това си е ваша операция, Чарли. По някаква причина наблюдавате сенатор Морели, както и Джо Демарко, както и мен.
Кожата около очите на Еклънд се набръчка, когато той се усмихна.
— Без значение дали става въпрос за мен или за Управлението — каза той, — ние… Извинете ме. Аз, аз искам да прекратя това, с което сте се заели.