През следващия един час стояха на ъгъла на улицата и очевидно чакаха някого. Демарко си мислеше: И сега накъде? Какво щеше да прави, след като знаеше, че Исая Пери най-вероятно не е бил нито крадец, нито убиец?
В шест часа Демарко видя сина на конгресмена да се ръкува — два пъти — с един кльощав потаен латинос с каубойска шапка. Когато момчето и приятелчето му се пъхнаха в тоалетната на някакво заведение за бързо хранене, Демарко ги последва и ги чу да смъркат кокаин.
Докато момчетата чакаха метрото, за да се върнат в Чеви Чейс, у Демарко се зароди един въпрос, който нямаше нищо общо с тези разглезени диванета. Как бе стигнал Исая Пери от общинските жилища в Александрия до Джорджтаун? Полицейският доклад не казваше нищо за намерена близо до къщата на сенатора кола, която да принадлежи на Исая. Метрото не спираше в Джорджтаун, в полунощ автобусът би бил проблем, а хората обикновено не си вземаха такси, за да извършат двойно убийство.
Демарко сподели с Ема последното си прозрение относно убийството на Лидия, а тя му предаде разговора си с Чарли Еклънд.
Седяха на масата в кухнята на Ема. Демарко, който обичаше да готви, обожаваше кухнята на Ема. Беше голяма, светла и просторна, и оборудвана с всяка кулинарна джаджа, позната на модерното човечество. От задната част на къщата се чуваше как Кристин свири на чело. Демарко разпозна пиесата, което означаваше, че не беше от обичайните претенциозни произведения. Имайки предвид какво обсъждаха с Ема, някой реквием щеше да е по-подходящ.
— Значи Еклънд защитава Морели — заключи Демарко.
— Мисля, че вече да — отвърна Ема. — Но смятам, че беше прав по-рано, когато каза, че Ван Хорн и Сътъл не работят за Еклънд, а за онзи влиятелен мъж, за когото разправяше Лидия.
— Чудесно — промърмори Демарко. — Значи сега Морели си има двама души, които му помагат.
— Да. И Еклънд заплашва, че ще пострадате ти и Кристин, ако не престанем да душим около смъртта на Лидия. Така че трябва да намеря начин да го… неутрализирам.
— Какво искаш да направя? — попита Демарко. — Да се отдръпна за известно време?
— Не. Не можеш. Струва ми се, има едно обстоятелство, което е в наш интерес. Почти сигурна съм — не, убедена съм, — че това, с което се занимава Еклънд, не е получило одобрението на ЦРУ. Следователно няма екип, който да му помага. Може и да е платил на този-онзи да следят семейство Морели — наемници като Сътъл и Ван Хорн или може би пенсионирани агенти, — но съм сигурна, че не разполага с екип от петдесет души и че не използват сателит, за да ни следят. Операцията си е на Чарли, не на Лангли.
— А това с какво ни помага? — попита Демарко.
— Помага ни, защото човешкият ресурс на Еклънд е ограничен и ако човек се постарае, сигурно ще успее да се изплъзне на този, който го следи.
И така, Демарко, който никога не беше обучаван как да избягва шпиони, напусна къщата на Ема и отново започна да криволичи на пълна скорост по завоите и тесните улички, като постоянно местеше очи към огледалото за обратно виждане, докато се опитваше да се отърси от невидимия преследвач. И през цялото време се чудеше как ли планира Чарли Еклънд да унищожи живота му.
34
На Демарко посещението на общинския комплекс в Александрия никак не му се бе сторило забавно по светло. Още по-малко пък по тъмно.
Паркира под единствената улична лампа в квартала, която все още работеше, излезе от колата, заключи я и отиде до входната врата на семейство Пери. Почука, почака една минута, после пак почука. Най-сетне вратата отвори набита тъмнокожа жена на около петдесет, облечена в избелял розов халат. Имаше набръчкано, повехнало от работа лице, а кожата под очите й беше посивяла от изтощение. Тъмните й очи издаваха един живот, преминал в скръб, бедност и лош късмет.
В ръцете си държеше момченце на не повече от две годинки. Беше облечено в пижамка, изрисувана с подскачащи зайчета, и смучеше биберон, докато гледаше Демарко. Очите му бяха огромни, невинни и любопитни и за разлика от тези на жената пухкавите черти на бебето не издаваха никакви грижи. Не беше достатъчно голямо, за да знае, че неочаквани гости посред нощ обикновено носят лоши новини.
— Да? — попита жената.
— Извинете, че ви безпокоя толкова късно, госпожо. Вие ли сте майката на Маркъс Пери?
— Да. Кой сте вие? Поредният репортер?
— Не, госпожо. Търся Маркъс. Вкъщи ли е?
— От полицията ли сте? Какво е направил пак?