— Не съм от полицията, госпожо. Адвокат съм. Търся сина ви по работа.
— По работа? Да не сте му клиент?
— Не, госпожо. Просто трябва да говоря с него. Важно е.
Тя огледа Демарко и изражението й на погнуса го накара да се почувства като червей. Очевидно си мислеше, че купува дрога от Маркъс.
— Моля ви, госпожо, ще ми кажете ли къде мога да го намеря?
— По това време на нощта — каза тя — обикновено е с изпадналите си приятели в онзи клуб в центъра.
Демарко я попита за името на клуба.
— Казва се… не мога да се сетя. Ето, подръжте бебето. — Тя бутна детето в ръцете му. — Някъде в кухнята имаше рекламно кибритче.
Демарко несръчно хвана малкото момченце и те се спогледаха мълчаливо, любопитните кафяви очи в циничните сини. Детето се пресегна и стисна носа на Демарко, след което, тъй като не откри нищо друго, с което да си струва да се занимава, продължи да го зяпа и да смуче биберона. Госпожа Пери се върна с кибрита с името на клуба, подаде го на Демарко и си взе бебето. Демарко й благодари и се обърна да си ходи.
— Ей — провикна се тя. — Като го видите, кажете му, че момичето, дето е наел да му гледа сина, не му е сменяло пелените цял ден. Сега бебето цялото се е обринало от собственото си ако. Кажете му, че малката кучка беше толкова надрусана, като се прибрах, че дори не ме позна. Кажете му, чухте ли?
Тя тресна вратата в лицето на Демарко, преди той да успее да обели и дума.
Рап, мелодичен като пневматичен чук, щурмува слуха на Демарко, когато влезе в клуба. Очите му се пригодиха към оскъдната светлина и видя, че е единственият бял човек в помещението, а всички глави са обърнати в неговата посока. Той остро усети уязвимостта на това да си различен.
Взря се през опушения мрак и най-сетне откри Маркъс Пери, седнал с някаква млада жена на една маса в най-далечния край. Беше облечен в по-официално облекло, отколкото предишния път. Нямаше ги якето с качулка и развързаните маратонки. Носеше черно сако върху бяло копринено поло. Около врата му имаше златни верижки, а диамантената му обеца проблясваше на оскъдната светлина. Тази вечер той съвсем добре би се вписал и в най-скъпите клубове в града, стига никой да не забележеше пистолета в кобура под мишницата му.
Младата чернокожа жена с него беше красавица с дълга шия и профил като на нубийска кралица. Беше облечена с тясна червена рокля, с достатъчно дълбоко деколте, за да разкрие великолепен бюст, и достатъчно къса, за да покаже перфектни крака. Прекрасната приятелка на Маркъс обаче не изглеждаше много щастлива; зяпаше нанякъде с отегчено изражение на красивото си лице и потропваше нетърпеливо по масата с дългия си маникюр.
— Господин Пери, трябва отново да говорим — каза Демарко.
Маркъс не му обърна грам внимание, дори не си направи труда да го погледне. Бавно вдигна една чаша към устните си, отпи, след това внимателно я постави обратно на масата до полупразна бутилка „Джак Даниълс“. Имаше бавните движения и стъкления поглед на много пиян човек.
Преди Демарко да се повтори, младата жена каза на Маркъс:
— Скъпи, ще отида да седна при Реджина, докато ти си говориш с този човек. Съжалявам за брат ти — много добре го знаеш, миличък, — но не знам защо ме покани да излезем тази вечер. И две приказки не си казал, откакто сме тука. Ела да ме викнеш по-късно, ако искаш. Окей?
Маркъс не отговори. Продължи да гледа право напред, съсредоточен в някакъв невидим хоризонт. Младата жена леко тръсна глава с отвращение и се изправи. Застана до Демарко и го погледна изотгоре; с високи токчета беше доста над метър и осемдесет. Демарко усети топлината, която струеше от тялото й, като че ли в слабините й гореше малка пещ.
— На ваше място щях да съм много внимателна, господине — каза тя на Демарко. — След тази работа с брат му е като побесняло куче. Вече преби един тази вечер, а той нищо не му беше направил.
Прекрасно. Демарко седна на мястото на жената срещу Маркъс.
— Как ме намери? — попита Маркъс, все още втренчен напред. Говореше завалено и толкова тихо, че Демарко едва го чуваше.
— Майка ви ми каза, че сте тук.
Маркъс безчувствено се изсмя.
— На бас, че не е била много щастлива.
— Не беше.
Демарко предаде на Маркъс какво бе казала майка му за детегледачката.
— Ще й счупя главата на тая малка кучка — мрачно се закани Маркъс.
— Причината да дойда тази вечер…