— И вие смятате, че тези два факта и снимките са достатъчни? Може и да не сте толкова умна, колкото ви смятах — процеди Еклънд през малката си уста, чиито ъгълчета бяха вирнати нагоре, а малките му бляскави очички бяха студени като камък.
— Напротив, Чарли. Зададох си един въпрос, макар и с известно закъснение. А именно: Защо ще поемате подобен риск? Защо ще тръгвате на своя глава, без одобрението на Управлението, да следите сенатор Морели? Първоначално си помислих, че просто не искате един настроен срещу ЦРУ президент в Белия дом, а ако той все пак се озове там, ще държите да имате някакъв контрол върху него. И все пак смятам, че целта не е да защитите Лангли от Белия дом. Единствената ви грижа е да защитите самия себе си.
— Себе си? — като ехо повтори Еклънд.
— Работата е вашият живот, Чарли, а отдавна сте преминали пенсионната възраст. Приятелите, които някога сте имали в Лангли, вече са се пенсионирали или са покойници и сега нямате влиянието, което сте имали преди години. Мисля, че сте си изпели песента. Действията ви подсказват, че се мъчите да откриете нещо, с което да изнудвате Морели, така че ако се опитат да ви пенсионират, вие да можете да го накарате да се намеси. А може би сте дори още по-амбициозен. Може би си мислите, че с правилните ходове ще принудите Морели да ви направи директор.
Еклънд не каза нищо, но вече не се усмихваше.
— Каквито и да са подбудите ви — заключи Ема, — смятам, че настоящият ви директор, на когото президентът току-що му разказа играта, би заподскачал от радост, ако изскочи някой, когото да обвини за всичките си нещастия. Смятам, че ако Колин Мърфи види тези снимки, ще прати дъртия ви задник да си събира багажа, след което ще разпространи из целия Конгрес, че сте доносник на медиите, което ще попречи да ви одобрят за директор на ЦРУ дори и да въртите Морели на малкия си пръст.
Еклънд се взираше в Ема. Сега на бузите му имаше две алени петна.
— Е, ще видим какво ще излезе, нали така? — дрезгаво изрече той, при което стана и се отдалечи на късите си схванати крачета.
40
В осем часа същата вечер Демарко се натъкна на доктора, който беше развел Пол Морели из спешното отделение. Откри го зад една врата, на която пишеше САМО ЗА ПЕРСОНАЛ. Опънат върху продънено канапе, той пушеше цигара и разлистваше старо издание на „Спортс Илюстрейтид“, посветено на бански костюми. На масичката до канапето имаше кутийка от кола и смачкана обвивка от шоколадче. На земята имаше още една кутийка от кола, която докторът използваше за пепелник.
Демарко си пожела този човек да е личният му лекар.
Докторът беше над четирийсетгодишен. Косата му оредяваше на широкото чело, а гъстата му черна брада беше прошарена. Носеше очила за четене, омачкан зелен хирургически екип и износени маратонки. Изглеждаше уморен и кисел.
— Доктор Мейсън? — попита Демарко.
Докторът едва-едва го погледна над рамките на очилата си.
— Не ми пука дори и бубонна чума да имате, махайте се. На смяна съм от трийсет и шест часа.
— Извинете, че ви притеснявам, но е важно.
— Убеден съм. И кой сте? Някой безпощаден адвокат или застрахователен агент?
— Нито едно от двете. Работя за правителството.
— Тогава определено вървете по дяволите.
— Докторе, имате ли идея какъв процент от бюджета на тази институция идва от федералните фондове?
— Не — гласеше отговорът.
Което беше хубаво, защото и Демарко не знаеше.
— Много голям процент — каза той.
— И какво от това?
— Е, сенаторът, който ме изпрати тук тази вечер, си е извадил големия бюджетен нож. Ако се прибера с празни ръце, той ще извика директора на тази болница и ще заплаши да го използва — и всичкото това заради вас.
Докторът се подсмихна. Беше работил вече ден и половина без сън; никой от администрацията не можеше повече да му вгорчи живота. Демарко реши да пробва различен подход.
— Докторе, само няколко лесни въпросчета. Ще отнемат не повече от минута. Моля ви. Имам жена и две деца вкъщи, които ми се иска да целуна преди полунощ. Помогнете ми.
Един дълъг миг докторът го изучава с поглед, след което отстъпи.
— Добре де, питайте.
Демарко не можеше да повярва: мъж, който не трепна при директна заплаха, се размекна в отговор на жалък зов за помощ. Може би затова беше лекар.