— Разбира се — не се поколеба Махоуни.
Разбира се, на баба ми хвърчилото, помисли си Демарко.
— Има и още нещо, което трябва да знаете — каза Демарко.
— Какво! — сопна се Махоуни.
Демарко виждаше, че шефът му иска тази среща да приключи и Демарко да си тръгне, но на Демарко не му пукаше. Хвърли се в дискусия за Чарли Еклънд и операциите му за следене на Морели, за смъртта на Ван Хорн и Сътъл и за незнайния мъж, който помагал на Пол Морели през цялата му политическа кариера. Докато Демарко говореше, виждаше как раздразнението на Махоуни расте. Историята на Демарко беше завързана, а Джон Махоуни нямаше търпение да слуша завързани истории. От друга страна, притежаваше способността да прониква в същината на проблема.
Той прекъсна своя подчинен по средата на изречението, като кресна:
— Стига! Стига с тези глупости за ЦРУ и някой си, който бил помагал на Морели. Избий си ги от главата и се съсредоточи върху едно нещо: съсредоточи се върху Морели.
— Да, но…
— Джо… — Махоуни се взря в очите на Демарко с онзи поглед, който използваше, за да убеди другите политици да го следват, погледа, който използваше, за да вкарва млади жени в леглото си. — Съсредоточи се върху Морели. Ако го спипаме, синко, вече няма да е от полза на онзи от ЦРУ. Ако го спипаме, каквото и да е правил в миналото и който и да му е помагал в миналото, става без значение. Него трябва да пипнем. Не можем да оставим да му се размине това, което е извършил.
Демарко не си направи труда да попита Махоуни защо постоянно казва „ние“, при положение че иска Демарко да свърши цялата работа и да поеме всички рискове.
Прииска му се да изкара Махоуни в морето с проклетата лодка и да го хвърли на рибите.
42
Лейтенант Дейвид Дръмънд свали вестника, който четеше, и раздразнено погледна Демарко.
— Това, което имам да ви кажа, ще ви шокира — заяви Демарко.
Изражението на досада върху лицето на Дръмънд мигновено се смени с усмивка.
— Не можете да ме шокирате, драги, дори и да си свалите гащите и да ми покажете розичка там, където се очаква да ви е патката.
— Добре тогава — каза Демарко. — Смятам, че сенатор Пол Морели, с помощта на шефа на канцеларията си Ейб Бъроус, хладнокръвно е убил Лидия Морели и Исая Пери.
Съдейки по начина, по който увисна ченето на Дръмънд, Демарко прецени, че все пак е успял да шашне детектива дори без да си разкопчава колана.
В първия момент Дръмънд не каза нищо. Просто седеше и зяпаше Демарко, все едно се опитваше да прецени психическата му уравновесеност. Най-сетне прочисти гърлото си и проговори:
— Казвай каквото имаш да казваш, приятел, но да знаеш, че според мен си пълна откачалка. Ако не бях длъжник на Ема, отдавна да съм те изритал.
Демарко седна на дървения стол пред бюрото на Дръмънд. Надълго разказа за подозренията си, като се стараеше да изясни на Дръмънд всички нюанси, всички подробности, които беше научил и които го бяха довели до това заключение. Дръмънд седеше с ръце под брадичката и се взираше в Демарко, като единственият признак на чувствата му беше скептично увисналата уста.
Когато Демарко свърши, Дръмънд се облегна назад в стола си и сложи дебелите си боксьорски ръце зад късо подстриганата си глава. Беше напълно спокоен — изобщо не изглеждаше като човек, с когото току-що са споделили конспирацията на десетилетието.
С глас, пропит със злостен сарказъм, той промърмори:
— Чакай да видим дали съм ви разбрал правилно. Лидия Морели, която деветдесет процента от времето е фиркана, ви е убедила, че съпругът й, Божият дар за Америка, е насилвал доведената си дъщеря и я е докарал до самоубийство. Фактът, че пътната полиция е установила, че смъртта на Кейт Морели е била нещастен случай, е малък детайл, който вие очевидно сте решили да игнорирате. А когато Лидия бива изпратена в клиника — което дори вие признавате, че й е било нужно, — решавате, че причината е заплахата й, половин година след смъртта на дъщеря й, да се свърже с пресата и да разкаже за всички гадости, които е направил съпругът й. А, ще им каже и още една тайна — за този влиятелен мъж, който е помагал на Морели през цялата му кариера, — но вие не знаете кой е той. Дотук правилно ли съм разбрал?
Демарко усети как червенината бавно плъзва по шията към челото му, но все пак кимна в отговор на въпроса.
— Добре, да видим сега, докъде бях стигнал? А, да. След като Лидия е убита от онова малко копеленце…