Давънпорт се изправи.
— Пол Морели не ме е изнасилил. Ако изобщо някога бъда призована да свидетелствам, ще заявя, че той е най-прекрасният човек, когото някога съм срещала. А вас повече никога не искам да ви виждам.
Давънпорт плачеше, когато си тръгна, и Демарко се почувства отвратително.
Докато гледаше как Давънпорт пресича улицата към своята сграда, Демарко осъзна колко много приличаше тя на Лидия Морели. Всъщност приличаше и на Джанет Тайлър. И трите жени бяха дребни и руси, въпреки че Лидия беше по-слаба от другите две.
Една сервитьорка се спря до масата и го попита дали би желал нещо за пиене. Когато се върна с мартинито му, тя носеше и една купа крекери, поръсени със сусам, които бяха по-пристрастяващи и от хероин. На Демарко му беше ясно, че няма да си тръгне, докато всички малки рибки не изчезнат.
Не знаеше какво да прави. Докторът от Ню Джърси беше мъртъв; Джанет Тайлър и Марша Давънпорт отказваха да свидетелстват срещу Пол Морели. Свидетелите на убийството на Лидия Морели също бяха мъртви, а дори и да бяха живи, полицията очевидно пръста си нямаше да мръдне, за да разследва Морели като заподозрян в убийството на жена му. Чарли Еклънд сигурно разполагаше с информация, която би навредила на Морели, но никога нямаше да разкрие какво знае. И затова, независимо какво искаше председателят, Демарко нищо повече не можеше да измисли. Лошо му се пишеше.
Докато надигаше чашата — упражнение, което напоследък изпълняваше доста редовно, — Демарко се замисли за алкохолните навици на Пол Морели. Просто не можеше да си представи мъжа, когото Лидия Морели му беше описала: невероятно умен, пресметлив политик, който пийва няколко чашки и започва да напада жени. Но Давънпорт на практика бе потвърдила, че нещата стоят точно така. От друга страна, не можеше да пренебрегне случката, за която му бе разказал Хари Фостър: за момичето в Ню Йорк, плахото малко същество, на което никога преди не се е случвало пиян нахалник да я опипва.
Пияници, помисли си Демарко и пак надигна чашата.
48
Демарко знаеше, че Ема и Одри Меланос навремето са живели заедно. Защо вече не бяха заедно, той нямаше идея, но каквото и да ги беше разделило, не беше заличило любовта помежду им. На Демарко, експерт по провалените връзки, това му беше ясно.
Одри беше по-млада от Ема, горе-долу колкото Демарко. Беше хубава и дребничка, със средиземноморски загар и тъмна коса, която стигаше до деликатната извивка на тила й. Очите й бяха най-хубавата й черта — с карамелено кафяв цвят, който излъчваше комбинация от съчувствие и интелигентност. А може би интелигентност не беше правилната дума. Мъдрост звучеше по-подходящо — мъдрост, придобита от наблюдение и съпричастност. Демарко беше забелязал, че любовниците на Ема рядко бяха обикновени, и Одри Меланос не беше изключение.
— Смятах, Джо — каза Ема, — че след като Одри бе така мила да долети чак от Ню Йорк, за да се срещне с теб, ти ще бъдеш точен поне веднъж в живота си.
Демарко подозираше, че Одри не е долетяла само за да се срещне с него. Подозираше, че би дошла и пеша от Ню Йорк, за да се види с Ема.
— Съжалявам — сведе глава Демарко към Одри. — Имаше задръстване.
— Не, не е имало задръстване — сопна се Ема. — Девет часа вечерта е, а ти живееш на петнайсет минути оттук. Ако ще си измисляш извинения, поне прояви малко повече въображение.
Демарко понечи да обясни, че действително го бе забавила катастрофа в Джорджтаун, но Одри го прекъсна:
— Няма проблем, Джо. И ние току-що пристигнахме.
Демарко се усмихна на Ема, доволен, че я е хванал.
Тя, естествено, не забеляза, заета да привлече вниманието на някой сервитьор.