— Хубава работа — промърмори Демарко, но ето че музиката го разсея. Пианистът свиреше потпури от „Камелот“ с майсторство, непостижимо за Демарко. И докато пееше с този негов дрезгаво нежен глас завладяващия текст на „Ако някога те напусна“, Демарко си припомни, че жена му го беше напуснала през септември. Писмото на Ели също пристигна през септември.
Демарко се отърси от музиката и от мрачните мисли за изгубена любов.
— И така — каза той, — този тип човек, който ти описвам — по принцип контролиращ положението, но губещ разсъдък от няколко глътки алкохол, — всъщност е познат на медицината.
— Определено — кимна Одри. — Другата вероятност, разбира се, е сексуалните му изблици да нямат нищо общо с алкохола. Алкохолът може и да ги отключва, но не той е в основата на проблема.
— Обясни ми — помоли Демарко.
— Някои хора имат сексуални пориви, които не могат да контролират. Защо например изнасилват деца? Ако оставим морала настрана, педофилите знаят, че ако ги хванат, ще бъдат отхвърлени от обществото и ще отидат в затвора, но това не е достатъчно да ги спре. Никой рационален човек не би станал педофил, но в много случаи насилниците са интелигентни хора. Просто не са в състояние да се владеят. А и не само педофилите са склонни към подобни самоунищожителни изблици. Защо президент на САЩ, невероятно умен човек, спечелил стипендия „Роудс“, ще има връзка със стажантка, и то в Белия дом? Знаел е какво рискува — не само президентския пост и всичко, за което е работил, но и името си, своето място в историята. И защо го е направил?
— Не знам…
— Защото не е могъл да се спре. Въпреки че е знаел последствията, не е могъл. Такъв може да е случаят и с човека, за когото говориш. В определена ситуация, с определен тип жена и малко алкохол да отприщи задръжките, той просто не може да се спре.
Пианистът без пауза премина към главната песен от „Камелот“. Образите, който тя предизвика, не бяха тези на Джон Кенеди и Джаки в ролите на младия Артур и девицата Гуиневир. Вместо това Демарко се замисли за грозните истории около смъртта на Мерилин Монро и Сам Джанкана. Ема многозначително се покашля, за да привлече вниманието му.
— Е — каза Демарко. — Предполагам, че ще трябва да вървя. Много ти благодаря, че отдели време да се срещнем, Одри. Не знам какво да правя с този тип, но сега поне мисля, че го разбирам малко по-добре.
— О, Джо, напрегни си мозъка — промърмори Ема. — Одри току-що ти даде отговора.
— Имаш идея ли? — попита той.
— Да, но ще говорим по-късно. Утре. Сега си тръгвай, с Одри отдавна не сме се виждали.
— Ема — намеси се Одри, — понякога си толкова груба. Джо дори не си е изпил чашата.
— Може да бъде груба и през цялото време — отбеляза Демарко.
Той вдигна ръце, все едно да се защити от някое невидимо кроше.
— Изчезвам. Одри, отново ти благодаря, въпреки че още не знам как си ми помогнала и ще чакам Ема да ми каже.
49
— Майтапиш се! — възкликна Демарко.
— Никак — отговори Ема. — На мен ми изглежда съвсем очевидно.
— Ема, аз не съм проклетото ЦРУ. Нямам екип тренирани агенти, скрити в килера.
— В този офис няма килер.
Тя огледа тясното мрачно помещение и добави:
— Как изобщо работиш тук?
— Знаеш какво имам предвид — продължи Демарко. — Планът ти е просто… Има твърде много неизвестни. Прекалено сложен е.
— Не и ако разполагаш с добър план.
— Нямаше ли някаква военна поговорка, че започне ли битката, всички планове рухват?
— Не съм я чувала — отсече Ема.
Лъжеше, разбира се.
— А и ще бъде много скъпо. Откъде, по дяволите, ще намеря всичките тези пари?
Крайчетата на устните на Ема лекичко се повдигнаха и тогава отговори на въпроса му.
За момент Демарко остана зашеметен.
— Знаеш ли — най-сетне каза той, — току-виж, се оказал достатъчно луд, че да го направи.
— Никога няма да разбереш, преди да го попиташ.