Направи усилие да потисне импулса да изкрещи. След няколко минути отново се опита да седне бавно и този път успя. Господи, чувстваше се толкова слаба и немощна. Нямаше лампа, нямаше нищо, само плътен черен мрак. Ръката я болеше на мястото, където е била системата, и върху нея нямаше превръзка.
Започна да й се изяснява, че е била отвлечена от болничната стая. Но от кого? Мъжът в униформа на санитар беше непознат. Какво се беше случило на полицая, който охраняваше пред вратата й?
Тя се изправи неуверено на крака. С протегнати ръце, като стъпваше внимателно, тръгна напред, докато ръцете й не докоснаха нещо — влажна, студена стена. Опипа я. Беше от груби, измазани с хоросан камъни, които се ронеха под пръстите. Вероятно се намираше в някакво мазе.
Тя тръгна покрай стената, тътрейки крака. Подът беше гол, нямаше препятствия, освен тук-там разхвърляна слама. Стигна до един ъгъл, продължи нататък, като пресмяташе разстоянието в стъпки. Още десет стъпки и стигна до ниша, която отмина — блъсвайки се в рамка на врата, а след това и в самата врата. Дървена. Опипа я отгоре, после спусна ръка по повърхността. Дървена, с железни ленти и нитове.
Лека светлинка се процеждаше през една пукнатина във вратата. Тя прилепи око до нея, но не успя да види нищо.
Вдигна юмрук; поколеба се; после удари силно по вратата: веднъж, два пъти. Последва дълга тишина, после се чу приближаване на стъпки. Тя притисна ухо към вратата и се ослуша.
Съвсем внезапно над главата й се чу стържещ звук. Когато погледна нагоре, заля я ослепителна светлина. Тя инстинктивно покри лицето си и отстъпи. Обърна се и присви очи срещу цепнатината във вратата. След известно време очите й започнаха да се адаптират към ярката светлина и тя бавно се обърна.
— Помогнете ми — успя да каже с дрезгав глас.
Нямаше отговор.
Тя преглътна.
— Какво искате?
Отново никакъв отговор. Но се чу звук — ниско бръмчене. Нора се взря в ослепителното сияние. Сега различи малък правоъгълен отвор високо във вратата. Светлината идваше оттам. Но имаше и нещо друго: лещите на една видеокамера, дебели и големи, пъхнати в отвора и насочени право в нея.
— Кой… кой сте вие? — попита тя.
Лещите внезапно бяха издърпани. Бръмченето спря. И един нисък и предразполагащ глас отговори:
— Няма да живеете чак толкова дълго, че името ми да промени нещо.
След което лампата беше угасена, отворът — затворен шумно, и тя отново потъна в тъмнина.
51.
Кени Ройбол, отпаднал от гимназията ученик, седеше на една пейка край бейзболното игрище и бързо скубеше плевелите, изтръскваше семената и ги свиваше на дебела цигара. Запали я и пое дълбоко, след което я подаде на приятеля си, Роки Мартинели.
— Следващата година — Мартинели взе джойнта, като кимна към полето отвъд тъмното бейзболно игрище — ще приберем всичката трева, дето расте тук.
— Ъхъ — издиша Роки. — Първокачествена е.
— Мамка му, така е.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
Ройбол погълна още една серия дим, върна цигарата и шумно издиша. Чакаше Мартинели да смукне, джойнтът пропукваше, връхчето се разгоря моментално, осветявайки продълговатото унесено лице на Мартинели с оранжев блясък. Ройбол взе отново джойнта, изтръска внимателно праха и префасонира крайчеца. Канеше се да я запали отново, когато видя през сгъстяващия се мрак една полицейска кола да намалява към отсрещния паркинг.
— Идва насам! — Той скочи зад пейките, следван от Мартинели. Те погледнаха през металните и дървените подпори. Полицейската кола спря и един прожектор обходи мрака, плъзгайки се по игрището.
— Какво прави?
— Откъде да знам, по дяволите?
Момчетата изчакаха свити, когато лъчът бавно заигра по пейките. Сякаш се поколеба, когато мина върху тях.
— Не мърдай — изсъска Ройбол.
— Не мърдам.
Лъчът продължи, после бавно се върна. Беше заслепяващ и проникваше между пейките. Възможно ли беше ченгетата да са ги видели, присвити отзад? Ройбол се съмняваше.
Той чу сумтене и видя, че шибаният Мартинели тича с пълна сила през игрището и после през полето, насочвайки се към гората. Светлината подскочи нагоре и го хвана в кръга си.
— По дяволите! — Ройбол хукна след Мартинели. Сега лъчът се спря върху него. Имаше чувството, че бяга, за да хване сянката си. Той прескочи ниската ограда от мрежа и зацепи през полето към гората, следвайки бързия неясен силует на приятеля си.