— А-а-а-а-а-х-х-х-х-ъ-ъ-ъ-ъ…
От тъмнината зад тях се чу хленченето на жените, изпълнено с паника.
— Тихо! — прошепна той.
Шляпането на стъпки спря. Д’Агоста усети, че пулсът му ускорява. Бръкна в джоба си за фенерчето. Когато го направи, ръката му стисна медальона на Свети Архангел Михаил, закрилника на полицаите. Майка му му го беше дала преди петнайсет години, когато бе постъпил в полицията. Всяка сутрин го пускаше в джоба си почти машинално. Въпреки че не се беше молил повече от шест-седем години и не бе ходил на църква още по-отдавна, сега се чу да шепне: Бог е нам прибежище и сила, бърз помощник в беди, затова няма да се уплашим, макар и земята да се разклати и планините да се преместят…
— А-а-а-а-а-х-х-х-х-х-ъ-ъ-ъ-ъ-ъ… — долетя стенанието, вече по-близо.
Господи, чуй молитвата ми, послушай молбата ми. Свети Архангел Михаиле, защити ни в битката…
В далечния край на куполообразното пространство нещо се движеше в зловонния мрак. Ниска, пълзяща фигура — сянка срещу сянка — се промъкна между най-далечната редица от гробници. Д’Агоста извади фенерчето от джоба си.
— Готова ли си? — прошепна той.
Хейуърд вдигна оръжието си.
Д’Агоста насочи фенерчето напред към прохода и го включи.
Ето го, хванато от светлината: бледо, свито, дланта на едната ръка подпряна на пода пред него, другата — притисната встрани, където дрипите бяха покрити от тъмночервени петна. Едното му око се завъртя диво към светлината; от другото — повредено и черно от съсирена кръв, — се процеждаше течност. Долната челюст беше отпусната, люлееше се при всяко движение, а от тъмния му, подут език се точеше плътна лига. Съществото беше издрано, мръсно и кървящо. Но раните му не можеха да забавят или да намалят ужасната му целеустременост. С друго гладно стенание то се наклони към светлината.
Бум! — излая оръжието на Хейуърд. Бум! Бум!
Д’Агоста изключи светлината, за да намали вероятността да бъдат нападнати. Ушите му пищяха от взривовете и влудяващите писъци на демонстрантките зад тях.
Звуците от изстрелите отзвучаха нататък по протежението на проходите и отново настъпи тишина.
— Господи — пое си дъх Хейуърд. — Господи боже.
— Улучи ли го?
— Така мисля.
Д’Агоста приклекна и се ослуша.
Дали го беше убила?
Той изчака една минута, после втора. Накрая обходи с лъча наоколо. Нищо.
Мъртво или живо, това беше вражеска територия и те трябваше да се махат.
— Хайде — каза той. — Да се спасяваме от тук.
Д’Агоста отида при демонстрантките, помогна им да се изправят. Движеха се бавно, прекосиха гората от гробници и стигнаха до свода на отсрещната стена. Той освети отново. Няколко капки прясна кръв и нищо друго. Като застана под свода, той им кимна да го последват в големия склад отзад.
— Внимателно — прошепна им. — В средата има дълбока яма. Движете се плътно до стените.
Когато започнаха да си проправят път през купищата изгнили книги с кожени подвързии и стари, разпадащи се мебели, от едната страна се чу остро съскане. Д’Агоста се обърна точно когато нещо излетя от тъмнината, хвърляйки се срещу тях с отворена кална уста, изпочупени черни нокти, готови да дърпат и късат. Хейуърд вдигна оръжието си, но нещото я връхлетя, събаряйки я на земята, и пистолетът излетя от ръката й. Без да обръща внимание на болката в ръката си, Д’Агоста се хвърли съм отвратителното същество и го заудря. То игнорира ударите и затегна желязната си хватка около шията на борещата се Хейуърд, докато стенеше, жадно за кръв:
— Ъх, ъх, ъх…
Внезапно помещението се изпълни с оранжева светлина. Д’Агоста се обърна нататък; Босонг беше застанал на отсрещния праг с голяма запалена факла, вдигната високо в едната му ръка. Лицето му беше безкръвно, но той не бе загубил нищо от заплашителния си, почти царствен вид.
— Спри! — извика той и дълбокият му глас отекна в подземието.
Съществото спря и вдигна поглед нагоре, като се сви; злото му око се завъртя и то отпусна хватката около врата на Хейуърд.
Д’Агоста забеляза, че оръжието й лежи на сантиметри от краката на лидера на общността. Той направи крачка към него, но Босонг мигновено го вдигна и го насочи към тях.
— Босонг! — извика Д’Агоста. — Кажи му да се махне!
Лидерът на Вилата не каза нищо, продължаваше да се цели в тях.