Той лежеше отпуснат в слабо осветения апартамент, заслушан в дишането на Манхатън. Заради погълнатите коктейли всичко изглеждаше някак забавено, включително мислите му. Той си спомни определението от един къс разказ на Търбър — сънливо отпуснат, замаяно отпуснат. По необяснима причина винаги бе харесвал писанията на колегата журналист Джеймс Търбър. Заедно с онези на долнопробния съчинител Робърт Хауърд. Вторият, смяташе той, се беше опитвал прекалено енергично; първият — не достатъчно.
По някаква причина се улови, че мислите му се връщат назад към онзи слънчев ден, когато за пръв път се беше запознал с Нора. Връхлетяха го всички спомени: Аризона, езерото Пауъл, горещият паркинг, голямата лимузина, в която беше пристигнал. Смитбак поклати глава и се засмя на спомена. Нора Кели изглеждаше като кучка на високи токчета, новоизлюпен доктор на науките с една сламка на рамото. После, той не беше направил добро впечатление, съвсем определено се държеше като истински задник. Това беше преди четири години, или пък пет… о, Боже, наистина ли времето минаваше толкова бързо?
Пред външната врата се чу глух шум, някакво тътрене, след това в ключалката изтрака ключ. Нора се беше върнала толкова скоро?
Той изчака вратата да се отвори, но вместо това ключът отново изтрака, сякаш Нора не можеше да се справи с ключалката. Сигурно се опитваше да крепи тортата върху ръката си. Помисли си да стане да й помогне, когато вратата се отвори със скърцане и той чу стъпки в антрето.
— Както обещах — не съм мърдал — провикна се той. — Господин Гибралтар. Но виж, можеш да ме наричаш просто Скалата.
Чуха се още стъпки. Но странно, не звучаха като на Нора: бяха прекалено бавни и тежки, и изглеждаха несигурни, сякаш някой си влачеше краката.
Смитбак се надигна и седна на кушетката. В малкото антре се изправи някаква фигура, с изрязан на фона на светлината силует. Беше прекалено висока и широкоплещеста, за да е Нора.
— Кой си ти, по дяволите?! — невярващо попита Смитбак. Протегна се бързо към лампата на съседната масичка и я светна. Разпозна фигурата почти веднага. Или поне си мислеше, че я е познал — нещо с лицето не беше наред. Беше пепеляво, подпухнало, почти смачкано. Изглеждаше болно… или по-лошо.
— Колин? — произнесе Смитбак. — Ти ли си? Какво, по дяволите, правиш в моя апартамент?
Точно тогава видя касапския нож.
За по-малко от миг се изправи. Фигурата се потътри напред, отрязвайки пътя му. Всичко спря за един кратък, отвратителен момент. После ножът се стрелна с ужасна скорост, разсичайки въздуха там, където преди по-малко от секунда беше стоял Смитбак.
— Какво става, мамка му? — изкрещя Смитбак.
Ножът излетя отново напред и Смитбак падна върху масичката за кафе в отчаян опит да избегне удара, прекатурвайки се заедно с нея. Изправи се бързо на крака и се обърна да види нападателя, след което се приведе ниско, разтворил ръце, напрегнал пръсти, готов. Огледа се бързо за някакво оръжие. Нищо. Фигурата стоеше между него и кухнята — ако успееше да мине покрай нея, можеше да вземе един нож, дори да изравни шансовете.
Той наведе леко глава, опъна лакът и нападна. Фигурата отстъпи, но в последния момент ръката с ножа се завъртя и направи дълбок разрез от лакътя до рамото на Смитбак. Той се извъртя с вик на изненада и болка — и в този момент усети болезнената студена стомана, която се заби дълбоко в долната част на гърба му.
Сякаш щеше да продължава да се спуска навътре вечно, забивайки се в самите му вътрешности и пронизвайки го с болка, подобна на която бе изпитвал само веднъж в живота си. Той отвори уста, залитна към пода в опит да се махне; усети ножа да излиза, после отново да се забива. Почувства внезапна мокрота на гърба си, сякаш някой изливаше топла вода върху него.
Като събра всичките си сили, той се изправи на крака, хвана отчаяно нападателя си и го заудря с голи ръце, разкървавявайки носа му. Ножът удряше отново и отново кокалчетата му, но Смитбак вече не го усещаше. Фигурата отстъпи пред безогледната му ярост. Това беше неговата възможност и Смитбак се обърна, готов да тръгне към кухнята. Но подът сякаш се накланяше неестествено под стъпалата му и при всяко поемане на въздух в гърдите му се чуваше странен бълбукащ звук. Той се олюля в кухнята, задъхвайки се, и като се опитваше да пази равновесие, задраска с пръсти да отвори чекмеджето с ножовете. Но точно когато успя да го отвори, видя върху плота да пада сянка… и между плешките му се стовари пореден ужасен удар. Опита се да се извърти, но ножът продължи да се надига и пада, да се надига и пада, и пурпурното проблясване на острието се замъгли, когато светлината започна да не му достига…