Нещо се блъсна в оградата зад тях. Нора спря и се обърна. Въпреки бумтенето на сърцето си, искаше да знае. Трябваше да знае.
— Какво правиш? — изкрещя Кейтлин, без да спира.
Нора пъхна ръка в раницата си, измъкна фенерчето, включи го и го насочи към оградата…
… Нищо — освен една издутина в ръждясалата мрежа, където странното създание се бе блъснало, и лекото полюляване на оградата от удара, която поскърцваше, докато най-накрая тишината се възстанови.
Каквото и да ги беше гонило, бе избягало.
Тя чуваше как Кейтлин тича, стъпките й се отдалечаваха нагоре по стария път.
Нора хукна след нея и скоро я настигна. Журналистката се беше превила на две, разтърсвана от конвулсии, и най-накрая повърна.
— Какво… какво беше това? — успя тя да изрече най-после.
Нора не каза нищо, само й помогна да се изправи. Десет минути по-късно двете вървяха по Индиан роуд, назад към познатия Манхатън, но Нора — като несъзнателно опипваше амулета около врата си — не можеше да прогони чувството на ужас от преживяното: нещото, преследвачът им, задавената кашлица на обречената коза. Една ужасна мисъл продължаваше да изниква отново и отново в съзнанието й, една ирационална, безполезна, противна мисъл:
Дали и Бил е звучал така, докато е умирал?
29.
Лейтенант Д’Агоста седеше в офиса си на площад „Плаза“ и гледаше светлината на компютърния екран. Той беше писател, бе публикувал два романа. Книгите бяха получили страхотни отзиви от критиката. Тогава защо писането на този рапорт му беше толкова дяволски трудно? Още му пареше от думите на комисаря, който го бе скастрил предишния следобед. Клайн беше стигнал до него, без съмнение.
Той се извърна от екрана и разтърка очите си. Слабата утринна светлина нахлуваше от единствения прозорец, от който можеше да зърне късче небе. Отпи глътка от третата си чаша кафе и се опита да проясни съзнанието си. От един момент нататък кафето изглежда го караше да се чувства още по-уморен.
Наистина ли бе изминала само една седмица, откак Смитбак бе убит? Той поклати глава. Точно сега трябваше да бъде в Канада, на посещение при сина си, и да подписва документи за предстоящия си развод. Вместо това беше прикован към Ню Йорк и един случай, който ставаше все по-странен с всеки изминал ден.
Телефонът на бюрото му иззвъня. Само това му липсваше: да се разсее още. Той го вдигна и въздъхна вътрешно.
— „Убийства“, Д’Агоста на телефона.
— Винсънт? Фред Столфутц.
Столфутц беше помощникът на прокурора, който помагаше на Д’Агоста да извади заповед за обиск за Вилата.
— Здрасти, Фред. Какво мислиш?
— Ако се опитваш да влезеш там и да търсиш доказателство за убийство, няма да извадиш късмет. Доказателството е прекалено неубедително, никой съдия няма да одобри разрешително. Особено след онова, което стори на Клайн онзи ден.
— Исусе Христе, как са разбрали за това?
— Вини, всички знаят. Да не споменавам как комисаря…
Д’Агоста го прекъсна нетърпеливо:
— Значи какви са опциите?
— Ами, ти каза, че това място е навътре в гората, нали?
— Точно така.
— Което изключва простия вариант: не можеш да се приближиш достатъчно, да видиш доказателство за престъпление на повърхността, да подушиш миризма на марихуана, образно казано. И няма да са налице някакви неотложни обстоятелства — някой да крещи за помощ или нещо подобно.
— Имало е достатъчно крясъци — от животни.
— Виж, ето какво мисля. Никога няма да проникнеш там на базата на обвинение в убийство, но вероятно мога да измъкна нещо, свързано с проявена жестокост към животни. Има закон, на който можем да се опрем. Ако отидеш там със служител по ветеринарен контрол, нищо не ти пречи да си отваряш очите и за други доказателства, каквито търсиш.
— Интересно. Мислиш ли, че това ще мине?
— Да, мисля.
— Фред, ти си гений. Звънни ми, когато научиш повече. — Д’Агоста затвори телефона и се върна към настоящия си проблем.
На повърхността не изглеждаше сложно. Добри свидетели, отлични свидетели бяха видели Фиъринг да влиза и да напуска сградата. И въпреки, че резултатите не бяха официални и не можеха да бъдат използвани в съда, ДНК-то на човека беше намерено на местопрестъплението, нещо, което официалните резултати в края на краищата биха потвърдили. Фиъринг беше преследвал Нора и отново имаше доказателство за неговата ДНК. Гробът му беше празен — вътре нямаше тяло. Това беше доказателството от една страна.
От друга страна? Един преуморен, небрежен патолог, който не би признал, че е направил грешка. Татуировка и родилен белег, всяко от които би могло да бъде подправено или сбъркано, като се има предвид времето, през което тялото е престояло във водата. Самоличността на сестрата… но фалшиви самоличности е имало и преди, когато член на семейството е бил прекалено объркан или тялото — прекалено променено. Може би това бе застрахователна измама, с участието на сестрата. Фактът, че беше изчезнала веднага, само увеличаваше подозрението.