— Значи ванът трябва да се върне след час?
— Никога не пропуска.
Лейтенантът излезе от сградата и вдиша дълбоко нощния въздух. Мирен, с дъх на листа. Трудно беше да се повярва, че това е остров Манхатън. Той хвърли отново поглед на часовника си: минаваше осем. Беше видял надолу по улицата един ресторант; отиде там, поръча си чаша кафе и зачака.
Ванът пристигна точно по разписание, Шеви Експрес’97 с прозорци само отпред, силно затъмнени, и подвижна стълба, която стигаше до покрива. Колата сви от Западна 214-та към Индиан роуд и намали, измина дължината на пресечката, след което зави към затворения път, водещ към Вилата. Спря точно пред заключената с катинар верига.
Д’Агоста нагоди крачките си така, че да се озове зад вана точно когато шофьорската врата се отвори. От нея излезе един мъж, приближи се до катинара и го отключи. На слабата светлина не се виждаше добре, но явно беше необичайно висок. Носеше дълго палто, което изглеждаше почти древно, като излязло от уестърн. Д’Агоста спря да си извади цигара и да я запали, като държеше главата си наведена. След като свали веригата, мъжът се върна обратно, влезе в кабината, прекара вана през веригата и отново спря оттатък.
Д’Агоста пусна цигарата си и хукна напред, така че ванът да остане между него и мъжа. Чу как онзи вдига веригата, как я заключва и се връща до шофьорската врата. Д’Агоста мина незабелязано, стъпи на бронята и се хвана за стълбата. Това беше обществена земя, градска земя, нали така? Нямаше причина служител на закона да не може да влезе, доколкото не навлиза в частна собственост.
Ванът запълзя напред, шофьорът караше предпазливо и бавно. Скоро оставиха зад себе си слабите светлини на Горен Манхатън и навлязоха сред тъмните тихи дървета на Инууд Хил Парк. Въпреки, че прозорците бяха плътно затворени, звуците, за които госпожа Пизети беше споменала, стигаха съвършено ясно до Д’Агоста: хор от крясъци, блеене, мяукане, лаене, къткане на кокошки и — още по-ужасяващо — тънко цвилене, което можеше да е само на малко жребче. При мисълта за будещата състрадание менажерия вътре и съдбата, която щеше да ги сполети, Д’Агоста усети как гневът кипва в него.
Ванът изкачи хълма, спусна се надолу и спря. Чу се как шофьорът излиза. Тогава Д’Агоста скочи от задницата на вана и изтича до близката гора, мушвайки се в тъмните листа. Притаи се и погледна назад по посока на вана. Шофьорът отключваше една стара врата в оградата от мрежа и за част от секундата лицето му попадна в светлината на фаровете. Кожата му беше бледа и в чертите му имаше нещо удивително изтънчено, почти аристократично.
Ванът мина през вратата; мъжът изскочи отново и заключи, след което се върна в кабината и продължи с вана напред. Д’Агоста се изправи и изтупа листата от себе си, ръцете му трепереха от ярост. Нищо не можеше да го задържи отвън, не и сега, след като вече бе сигурен, че онези откачалници вътре се готвят да леят кръв. А кой знае докъде бяха готови да стигнат в отвратителните си ритуали… Беше служител на закона и изпълняваше дълга си. Като детектив от отдел „Убийства“ обикновено не носеше униформа; извади значката и я закопча на ревера си, огледа преценяващо оградата и пое надолу по пътя, където бяха изчезнали стоповете на вана. Пътят зави и очите му едва различиха отпред заострения връх на голяма, грубо построена църква; тук-там около нея се виждаха мъждиво осветени прозорци.
След минута той спря в средата на пътя и се обърна, взирайки се в тъмнината. Инстинктът на ченге му подсказа, че не е сам. Той извади фенерчето си и плъзна лъча по дънерите на дърветата и сухите храсти с техните шумолящи листа.
— Кой е там?
Тишина.
Д’Агоста изключи фенерчето и го пусна в джоба си. Продължи да се взира в тъмното. От лунния сърп идеше бледа светлина и дънерите на буковете сякаш се носеха в тъмнината като дълги, покрити със струпеи, крака. Той се ослуша напрегнато. Имаше нещо. Можеше да го почувства — а сега и да го чуе. Шум от стъпване по влажни листа, пропукване на клон.
Бръкна за служебния си пистолет.
— Аз съм нюйоркски полицай — извика той. — Моля, излезте на пътя. — Не включи фенерчето — можеше да вижда в мрака и без него.
Сега забеляза едва-едва нещо бледо да се движи със странно приведена походка между дърветата. То приклекна, спря за миг сред храстите, след което профуча нататък и той го изгуби от поглед. Странно стенание долетя откъм гората, нечленоразделно и гробовно, сякаш идващо от широко зинала, отпусната уста.