— Почакайте, не можете да влизате там…!
Жената изчезна през вратата. Хато стоеше като вкоренена, обхваната от паника. В наръчника за служители не се казваше какво да се прави в подобна ситуация.
С едно „зън!“ вратата на асансьора се отвори и отвътре излязоха двама едри охранители. Бяха ядосани.
— Хей — попита единият, като се задъхваше. — Накъде отиде…? — Ново задъхване.
Хато се обърна и посочи безмълвно Морга 2.
Двамата мъже спряха за момент. Откъм моргата се чу трясък, тръшване на стоманена врата, изскърцване на метално чекмедже. И отчаян вик.
— О, Исусе — произнесе единият гард. Те затичаха тежко, прекосиха коридора и се насочиха към отворената врата. Хато ги последва с омекнали крака, нездравото й любопитство надделя.
Пред очите й се разкри сцена, която никога нямаше да забрави, докато е жива. Жената стоеше в средата на стаята, лицето й беше разкривено, косата разрошена, очите й горяха. Зад нея се виждаше издърпано едно от хладилните чекмеджета. Жената разтърсваше с една ръка празния чувал, в който трябваше да е трупът; в другата си ръка държеше нещо, което приличаше на малко снопче пера.
— Къде е тялото? — изкрещя жената. — Къде е тялото на съпруга ми? И кой е оставил това тук!
35.
Д’Агоста паркира полицейския автомобил на Ривърсайд Драйв 891, излезе и потропа на тежката дървена врата. Трийсет секунди по-късно тя беше отворена от Проктър, който го изгледа безмълвно за миг, след което се отмести встрани.
— Ще го намерите в библиотеката — промърмори той.
Д’Агоста мина покрай трапезарията, прекоси приемната и влезе в библиотеката, като през цялото време притискаше силно една кърпичка към раната на главата си. Завари Пендъргаст — и странният стар архивар на име Рен — да седят в кожени фотьойли от двете страни на запалената камина, с маса между тях, отрупана с вестници и бутилка портвайн.
— Винсънт! — Пендъргаст скочи бързо и тръгна към него. — Какво се е случило? Проктър, човекът трябва да седне.
— И сам мога да се справя, благодаря. — Д’Агоста седна, потупвайки леко главата си. Кървенето вече бе спряло. — Имах малък инцидент във Вилата — каза той с нисък глас. Не знаеше кое го е ядосало повече: мисълта, че всички онези животни ще бъдат заклани, или фактът, че е позволил да го събори някакъв пияница. Или поне се надяваше да е пияница. Не беше подготвен да размишлява над друга алтернатива.
Пендъргаст се наведе да види порязаното, но Д’Агоста му махна да се дръпне.
— Нищо сериозно, просто драскотина. Раните на главата винаги кървят силно.
— Мога ли да ти предложа нещо освежаващо? Портвайн, например?
— Бира. Бъд лайт, ако ти се намира.
Проктър излезе от стаята.
Рен седеше във фотьойла си, сякаш не се бе случило нищо неприятно. Остреше един молив с малко джобно ножче: оглеждаше върха, издухваше графитния прах, свиваше устни и продължаваше отново да остри.
Изстудената кутийка пристигна скоро на сребърен поднос, заедно с изстудена чаша. Игнорирайки чашата, Д’Агоста взе бирата и отпи дълга глътка.
— От това имах нужда — каза той и отпи още.
Пендъргаст се върна на кожения си фотьойл.
— Скъпи ми Винсънт, целите сме слух.
Д’Агоста разказа за старицата на Индиан роуд и последвалите събития. Не спомена факта, че в гнева си почти беше влязъл във Вилата сам — нещо, което смяташе, че ще е по-добре да остави за по-късно. Пендъргаст слушаше внимателно. Винсънт реши също така да отмине и факта, че е загубил клетъчния си телефон и пейджъра при нападението. Когато свърши, над библиотеката увисна тишина. Огънят пропука и се разгоря.
Най-накрая Пендъргаст се раздвижи.
— А това… с този мъж? Казваш, че се е движел нестабилно, така ли?
— Да.
— И че е бил покрит с кръв?
— На лунната светлина така изглеждаше.
Пендъргаст направи пауза.
— Имаше ли прилика с фигурата, която видяхме на видеолентата на охранителната камера?
— Да, имаше.
Още една пауза, този път по-дълга.
— Колин Фиъринг ли беше?
— Не… Да. — Д’Агоста поклати пулсиращата си глава. — Не знам. Не видях лицето достатъчно добре.
Пендъргаст мълча известно време, гладкото му чело леко се набръчка.
— И кога точно се случи това?
— Преди около час. Бях за малко в безсъзнание. След като се върнах в града, дойдох право тук.
— Странно. — Но изражението върху лицето на Пендъргаст не беше странно. Изглеждаше по-скоро тревожно.
Агентът погледна към съсухрения старец.
— Рен тъкмо се канеше да сподели плодовете от последните си проучвания на мястото, на което си бил нападнат. Рен, би ли продължил?