Не можеше дори да шепне. Гърлото й се бе схванало.
Ръката нямаше цвета на кожа. Имаше грозен и пъстър сиво-зелено-жълт оттенък, като на изранена и загнила плът. Беше неравна, малко назъбена.
Дишането я затрудняваше също като пищенето.
Малките сиво-зелено-жълти пръсти бяха заострени и завършваха с остри нокти. Два от тях се бяха впили в гумения й ботуш.
Помисли си за пласмасовата бейзболна бухалка.
Снощи. В нейната стая. Нещото под леглото й.
Помисли си за светещите очи в мазето на училището.
А сега това.
Два от малките пръсти бяха вътре в ботуша и я драскаха, забиваха се в нея, деряха я.
Изведнъж дъхът й рязко се върна. Изпълни дробовете си с леден въздух и той я изведе от предизвикания от ужаса транс, който до този миг я бе задържал до вратата. Изскубна крака си от ръката и се освободи учудена, че това й се удаде. Обърна се и изтича към таксито, хвърли се вътре и трясна вратата зад гърба си.
Погледна обратно към вратата. Там нямаше нищо необичайно, никакво същество с малки ноктести ръце, никакви разлудували се духове.
Таксито се отдалечи от училището „Уелтън“.
Леля Фей и Дейви си говореха оживено за снежната буря, която, според леля Фей, щяла да натрупа четиридесет-петдесет сантиметра сняг, преди да утихне. Никой от двамата изглежда не забеляза, че Пени е уплашена почти до смърт.
Докато те бърбореха, Пени се пресегна и опипа ботуша си. При глезена й гумата бе скъсана. Едно парченце висеше.
Свали ципа на ботуша, плъзна ръка вътре и опипа раната на глезена си. Малко я болеше. Когато извади дланта си от ботуша, по върховете на пръстите й блестеше малко кръв.
— Какво ти е станало, мила? — забеляза я леля Фей.
— Няма нищо — отвърна Пени.
— Това е кръв.
— Само драскотина.
Дейви побледня при вида на кръвта.
Пени се опита да го успокои, макар че гласът й явно трепереше и се боеше да не би лицето да издаде тревогата й.
— Няма нищо, Дейви. Добре съм.
Леля Фей настоя да разменят местата си с Дейви, за да седне до Пени и да огледа по-добре раната. Накара Пени да свали ботуша си, а тя смъкна чорапа и разкри прободна рана и няколко драскотини по глезена. Имаше кръв, но не много; след няколко минути щеше да спре и без превръзка.
— Как стана това? — попита леля Фей.
Пени се поколеба. Искаше й се най-много, да разкаже на Фей за съществата със светещите очи. Нужна й беше помощ, защита. Но знаеше, че не бива да си отваря устата. Не биха й повярвали. В края на краищата тя беше момичето, което беше имало нужда от психиатър. Ако започнеше да дрънка за духове със светещи очи, щяха да помислят, че отново е зле, че все още мисли за смъртта на майка си и щяха отново да я пратят при психиатъра. А докато я мъкнеха по кабинетите, нямаше да има кой да пази Дейви от духовете.
— Хайде, хайде — придумваше я Фей. — Признай си, какво лошо нещо си правила?
— А?
— Затова и се колебаеш. Кажи какво правеше?
— Нищо — отвърна Пени.
— Тогава къде си се порязала?
— Закачих… закачих си ботуша на пирон.
— Пирон? Къде беше това?
— На вратата.
— Коя врата?
— При училището — вратата, пред която те чакахме. От нея стърчеше пирон и аз се спънах в него.
Фей се намръщи. За разлика от сестра си (майката на Пени), Фей беше червенокоса, с остри черти и почти безцветни сиви очи. Когато бе спокойна, лицето й бе доста хубаво; искаше ли да се скара обаче, то напълно се изменяше. Дейви казваше, че тогава „прилича на вещица“.
— Ръждив ли беше? — попита Фей.
— Какво?
— Пиронът, разбира се. Ръждив ли беше?
— Не знам.
— Е, нали си го видяла? Иначе откъде знаеш, че е било пирон?
— Да. Предполагам, че беше ръждив.
— Ваксинирана ли си против тетанус?
— Да.
Леля Фей я изгледа с неприкрито подозрение:
— Ти знаеш ли изобщо какво е ваксинация против тетанус?
— Правят ни в училище.
— Така ли? — все още със съмнение попита Фей.
— Правят ни всякакви инжекции в училище — обади се Дейви. — Беше дошла една сестра и цяла седмица ни биха инжекции. Беше ужасно. Чувствах се като възглавничка за топлийки. Инжекции за заушка и шарка, за грип. За какво ли не. Мразя ги.
Фей изглежда бе доволна.
— Добре. Все пак, като се приберем вкъщи, ще измием хубаво раната и ще я намажем със спирт, ще сложим йод и ще я бинтоваме.
— Но то е само драскотина — възрази Пени.
— Няма защо да рискуваме. Хайде сега, сложи си пак ботуша, мила.
Пени тъкмо постави крак в ботуша си и дръпна ципа, когато колелото на таксито попадна в дупка. Всички подскочиха и полетяха напред с такава сила, че едва не паднаха от седалките.
— Младежо — обърна се Фей към шофьора, макар че той беше почти четиридесетгодишен, на нейна възраст, — къде, за Бога, си се учил да караш?