— Във всеки случай е по-удобно от тези тъпи табуретки. Не знам кой ги е правил, ама са прекалено високи. Дори не можеш да си подпреш краката на пречките. Стърчиш отгоре им като щъркел на комин.
— Шведски са.
— Значи шведите са твърде високи за нас. Смятате ли, че това има някакво значение?
— Кое?
— Ръстът. Смятате ли, че ръстът има значение за мисленето, когато например между главата и стъпалата има метър и деветдесет? Когато кръвта трябва да изминава целия този път нагоре и надолу? Смятате ли, че мислите на такъв човек са по-добре оросени и следователно по-чисти, по-ясни? Или обратно, дали един дребен тип би мислил по-добре от другите, по-бързо и по-съсредоточено?
— Имануел Кант — отговори Данглар без ентусиазъм — е бил висок само метър и петдесет. Представлявал е само мисъл, стройно организирана мисъл.
— А тялото му?
— Никога не си е служил с него.
— И така не става — промърмори Адамсберг и отново затвори очи.
Данглар сметна за по-благоразумно и по-полезно да се отправи към кабинета си.
— Данглар, виждате ли я? — попита Адамсберг е равен тон. — Сянката.
Майорът се върна и се загледа в прозореца и в дъжда, който затъмняваше стаята. Но той твърде добре познаваше Адамсберг, за да си въобрази, че комисарят говори за времето.
— Тя е там, Данглар. И помрачава деня. Усещате ли я? Тя ни обгръща, гледа ни.
— Мрачно настроение? — предположи майорът.
— Нещо такова. Около нас.
Данглар прекара ръка по тила си и се опита да размисли. Каква сянка? Кога, къде, как? След шока, който Адамсберг бе изживял в Квебек и заради който бе излязъл в принудителна едномесечна отпуска, Данглар го наблюдаваше внимателно. Бе проследил бързото му изплуване от бездната, в която умът му за малко да потъне. Изглежда, че нещата доста бързо бяха станали нормални — нормални по критериите на Адамсберг, разбира се. Сега Данглар усети, че страховете му се възвръщат. Може би Адамсберг не се беше отдалечил от бездната чак толкова.
— Откога? — попита майорът.
— Няколко дни след като се върнах — каза Адамсберг, внезапно отвори очи и седна по-изправен върху мекото легло. — Може да е дебнела и преди, да е бродила около нас.
— Около нас?
— Около Бригадата. Тук е нейната област. Когато се отдалеча оттук, когато отида в Нормандия, вече не я усещам. Може да става дума за Нямата.
— Коя е тя?
— Клариса, монахинята, пребита от кожаря.
— Вярвате ли в това?
Адамсберг се усмихна.
— Миналата нощ я чух — рече той с по-скоро щастлив вид. — Разхождаше се на тавана, шумолеше по пода. Станах и отидох да видя.
— И нямаше никой.
— Много ясно — отвърна Адамсберг и мислено поздрави потвърдителя от Аронкур.
После обходи стаята с поглед.
— Тя притеснява ли ви? — деликатно попита Данглар, изпитвайки усещането, че стъпва на миниран терен.
— Не. Но това не е сянка, която ще ни донесе щастие, Данглар, запомнете това. Няма да ни помага.
— Откакто се върнахте, не се е случило нищо ново, освен постъпването на Новия.
— Веранк дьо Билк.
— Той смущава ли ви? Да не би той да е донесъл сянката?
Адамсберг обмисли предположението на Данглар.
— Донесъл е неприятности със сигурност. От съседната долина е. Спомена ли ви за нея? За долината на Осо? За косата си?
— Не. Защо да ми споменава?
— Като дете петима по-големи момчета са го нападнали, проболи са го в стомаха и са му накълцали кожата на главата.
— И?
— И тези момчета са били от моя край, от моето село. И той го знае. Направи се, че сега го разбира, но е бил в течение още преди да постъпи при нас. Според мен точно затова е постъпил при нас.
— Защо?
— Тръгнал е на лов за спомени, Данглар.
Адамсберг отново се изтегна.
— Онази жена, която заловихме преди две години, медицинската сестра, помните ли я? Никога преди не бях арестувал възрастна жена. Мразя я тази история.
— Тя беше чудовище — каза Данглар притеснено.
— Според патоложката е имала дисоциация на съзнанието. Частта Алфа е на обикновения човек, частта Омега — на ангела на смъртта. Какво всъщност са алфа и омега?
— Гръцки букви.
— Добре. Тя беше на седемдесет и три години. Спомняте ли си погледа й, когато я арестувахме?