Бяха чакали двайсет минути, докато Данглар се обади от служебната кола. Лекарят бе извадил изпод леглото на пациента си бутилка долнопробно вино.
— Винаги ми предлагаше по глътка от този боклук.
После със съжаление я бе прибрал под леглото. После дойде Данглар и обяви:
— Клер Ланжевен.
В последвалата тишина погледите се насочиха към комисаря.
— Сестра убийца — каза Адамсберг. — От онези, които наричат ангели на смъртта. Слизат на земята, за да убиват. За да помогнат да те сполети инсултът.
— Господи боже мой — прошепна лекарят.
— На кои други болни сте я препоръчали, докторе?
— Господи боже мой.
За по-малко от месец зловещият списък от трийсет и трите жертви на ангела убиец бе окончателно съставен — в продължение на близо половин век бе бродила из болниците, клиниките и домовете на възрастни хора във франция, Германия и Полша и бе раздавала смърт, инжектирайки въздух във вените.
Една февруарска сутрин Адамсберг и четирима от хората му обградиха къщата й в едно от парижките предградия — покрита с чакъл алея, очертаните като по конец лехи. Четиримата закалени мъже, четиримата свикнали с убийци ченгета през този ден бяха изпотени от притеснение. Щом женствеността излезе от релси, си бе казал Адамсберг, светът се разклаща. Всъщност, обясни той на Данглар, докато вървяха по алеята, мъжете си позволяват да се избиват помежду си само защото жените не го правят. Но достатъчно е жените да преминат червената линия, и всичко рухва. Може би, отвърна Данглар, който не се чувстваше по-добре от останалите.
Вратата им отвори сбръчкана, чиста и изправена жена, която ги помоли да внимават да не стъпчат някое цвете. Адамсберг я огледа, но не забеляза нищо — нито огъня на омразата, нито яростта на смъртта, които понякога бе откривал у други убийци. Видя само една с нищо незабележима слаба женица. Полицаите й сложиха белезници в почти пълно мълчание, мрънкайки обичайните формули, а Данглар тихо бе прибавил: „Oh, n’insultez jamais une femme qui tombe, qui sait sous quel fardeau la pauvre ame succombe“. Адамсберг бе кимнал, макар да не знаеше на кого се позовава Данглар.
— Разбира се, че си спомням — каза Данглар, потръпвайки. — Но тя е далече, в затвора във Фрайбург. Оттам няма как да хвърли сянка.
Адамсберг се изправи. Подпря се на стената с две ръце и се загледа в дъжда.
— Само че преди десет месеца и пет дни, Данглар, е убила един пазач. И е избягала от затвора.
— Хайде бе — възкликна Данглар и смачка чашата си. — Защо не ни е съобщено?
— Административни неуредици. Научих за това на връщане от планината.
— Хванали ли са я?
Адамсберг направи неопределен жест и посочи улицата.
— Не, капитане. Броди някъде там.
XIV
Есталер протегна ръка — върху разтворената му длан като три диаманта стояха сивите камъчета от Клинянкур.
— Какво е това, сержант? — попита Данглар, неохотно отмествайки очи от екрана на компютъра си.
— За него е, господин майор. Това, което поиска да му намеря.
Него. Му. Той. Адамсберг.
Данглар погледна Есталер, без да се опитва да вниква в думите му, и бързо натисна копчето на интерфона. Вечерта бе настъпила и децата го чакаха за вечеря.
Есталер стоеше неподвижно с все още разтворена ръка.
— Седни, Есталер. Ей сега ще дойде. Нали знаеш, че върви бавно.
Когато след пет минути Адамсберг влезе в стаята, младежът почти не бе помръднал. Чакаше, изпълнен с надежда. Повтаряше си думите, които комисарят бе изрекъл на колоквиума. „Есталер е наблюдателен“.
Адамсберг разгледа трофея, поднесен му от младия човек.
— Чакаха ни, а? — усмихна се той.
— Навън, срещу вратата, вляво от малкото стъпало.
— Знаех, че ще ми ги донесеш.
Есталер се изпъчи, щастлив като птиче, което се прибира след първия си полет с червейче в човката.
— Сега към Монруж — каза Адамсберг. — Имаме само още един ден, затова ще използваме нощта. Добре е да сте четирима, дори шестима. Жюстен, Меркаде и Гардон ще те придружат. Те са дежурни.
— Меркаде е дежурен, обаче спи — припомни му Данглар.
— Тогава да отиде Воазне. И Ретанкур, ако е съгласна. При добро желание Ретанкур може да живее, без да спи, да шофира десет нощи последователно, да прекоси Африка пеш и да хване самолета във Ванкувър. Преобразуването на енергията е нещо вълшебно.