— Колко коли имате?
— Две.
— Вземи едната, аз ще се кача в другата. Среща на главния вход на гробището.
— Защо гробището? — попита Есталер.
Адамсберг прекара ръка по бузата си.
— Камъчетата са оттам, сержант. Спомнете си фиксидеята на Диала и Сламката.
— Имали са фиксидея?
— Имали са.
— Все говорели за счупена грамофонна плоча — каза Воазне.
— Да, само че не грамофонна. Говорели са за работата, която били свършили в Монруж. Говорели са за плоча, която са счупили и отместили. Която е била толкова тежка, че се е наложило да наемат мъжаги като тях двамата.
— Надгробна плоча — внезапно каза Гардон. — На гробището в Монруж.
— Отместили са надгробна плоча, отворили са гроб. Да вървим. Вземете всички фенери.
Пазачът на гробището трудно се събуди, но лесно се разприказва. В безкрайните му нощи малко разнообразие, пък било и полицейско, беше винаги добре дошло. Да, отместили били една плоча. Преди това я счупили, като стреляли върху нея. Намерил я на две парчета до гроба. Семейството сложило нова плоча.
— А гробът? — попита Адамсберг.
— Какво гробът?
— След като са махнали плочата? Какво са направили? Разкопали ли са гроба?
— Не. Ей така са махнали плочата, от злоба.
— Кога е станало това?
— Преди две седмици. През нощта на една сряда срещу четвъртък. Сега ще ви кажа датата.
Пазачът свали от една етажерка голяма мърлява тетрадка.
— През нощта на шести срещу седми — каза той. — Всичко записвам. Трябва ли ви номерът на гроба?
— По-късно. Първо ни заведете.
— А не — каза пазачът и отстъпи назад.
— Но заведете ни, за бога. Как иначе да го намерим? Това гробище е огромно.
— Не — повтори човекът. — Никога.
— Вие сте пазачът, да или не?
— Вече сме двама. Така че аз не стъпвам там.
— Двама? Значи има още един пазач?
— Не. Друг някакъв идва нощем.
— Кой друг?
— Не знам и не искам да знам. Силует. Затова не стъпвам там.
— Виждали ли сте го?
— Съвсем ясно. Не беше мъж, не беше жена, ами сива сянка. И не ходеше, ами се плъзгаше бавно, сякаш всеки момент ще падне. Но не падаше.
— Кога беше това?
— Два или три дни преди да отместят плочата. Така че вече не стъпвам там.
— Обаче ние ще стъпим, а вие ще ни придружите. Няма да ви оставим сам, тук имам един лейтенант, който ще ви пази.
— Май нямам избор. След като сте ченгета. И бебе ли носите в експедицията? Явно не ви е страх.
— Бебето спи. Бебето не се бои от нищо. Щом то отива там, и вие можете да отидете там. Не е ли така?
С Ретанкур и Воазне от двете му страни, пазачът бързо ги заведе до гроба, като нямаше търпение да се върне в убежището си.
— Ето — каза той. — Тук беше.
Адамсберг насочи фенера си към камъка.
— Млада жена — каза той. — Починала на трийсет и шест години преди три месеца. Знаете ли как?
— Знам само, че е загинала в автомобилна катастрофа. Тъжна работа.
— Да, тъжна.
Есталер се бе навел и оглеждаше алеята.
— Чакълът, господин комисар. Същият е.
— Да, сержант. Вземете проба все пак.
Адамсберг обърна фенера към часовниците си.
— Почти пет и половина. Ще събудим семейството след половин час. Трябва ни разрешение.
— За какво? — попита придобилият смелост пазач.
— Да отместим плочата.
— Мамка му. Колко пъти ще я махат тази плоча?
— Ако не я отместим, как ще разберем защо са я отмествали?
— Логично — промърмори Воазне.
— Но те не са копали — възрази пазачът. — Нали ви казах! Нямаше дори дупка от карфица. А върху пръстта имаше увехнали рози, навсякъде. Това доказва, че не са копали, нали?
— Може би, но трябва да проверим.
— Нямате ли ми доверие?
— Два дни по-късно двама души са били убити заради този гроб. Заклани. Твърде висока цена за една отместена плоча. Отместена само от злоба.
Пазачът в недоумение се почеса по корема.
— Значи са правили още нещо — подзе Адамсберг.
— Не виждам какво.
— Ами ще видим какво.
— Да.
— Но за тази цел трябва да махнем плочата.
— Е, да.
Веранк дръпна Ретанкур встрани от групата.