— Защо комисарят носи два часовника? — попита той. — За да знае колко е часът в Америка?
— Мисля, че вече е имал часовник, когато е получил другия от приятелката си. Тогава е сложил и него. Сега вече нищо не може да се направи, носи два часовника.
— Не може да реши кой да избере ли?
— Не, мисля, че обяснението е по-просто. Има два часовника, затова носи два часовника.
— Ясно.
— Бързо усвояваш.
— Не схванах също как се е сетил за гробището. След като е спял.
— Ретанкур — извика я Адамсберг, — мъжете ще отидат да си починат. Аз ще дойда да ви сменя веднага щом върна Том на майка му. Можете ли да останете и да се заемете с разрешенията?
— И аз ще остана с нея — предложи Новият.
— Наистина ли, Веранк? — студено попита комисарят. — Смятате ли, че ще издържите?
— А вие не смятате ли?
Лейтенантът бързо бе примигнал и Адамсберг се ядоса на себе си. Сблъсък на козирози в планината. Лейтенантът прекара пръсти през странната си коса. Дори в тъмното рижите ивици ясно се виждаха.
— Имаме работа, Веранк, при това гадна работа — продължи Адамсберг по-меко. — Чакали сте трийсет и четири години, можете да почакате още няколко дни. Предлагам ви примирие.
Веранк като че ли се поколеба, после мълчаливо кимна.
— Добре — каза Адамсберг и се отдалечи. — Ще се върна след час.
— За какво става дума? — попита Ретанкур, която последва комисаря.
— За война — сухо отвърна Адамсберг. — За война между две долини. Не се меси.
Ретанкур спря и недоволно подритна чакълените камъчета.
— Сериозно ли е?
— По-скоро да.
— Какво е направил?
— Или какво ще направи? Ти го харесваш, нали, Виолет? Е, не се тикай между шамарите, защото един ден сигурно ще трябва да избираш. Или той, или аз.
XV
В десет часа сутринта надгробната плоча беше повдигната, за да открие гладка и слегнала се пръст. Пазачът не беше излъгал — почвата бе недокосната и обсипана с изсъхнали и почернели стръкове рози. Полицаите се въртяха наоколо уморени и разочаровани. Какво ли би казал старият Анжелбер за това мъжко безсилие? — попита се Адамсберг.
— Направете снимки все пак — каза той на луничавия фотограф, приятно и кадърно момче, чието име комисарят винаги забравяше.
— Бартено — подшушна му Данглар, който се бе нагърбил с коригирането на социалните недъзи на своя шеф.
— Бартено, снимайте гроба. И в близък план.
— Нали ви казах — каза намусено пазачът. — Нищо не са правили. Няма дори дупка от карфица.
— Все има нещо — възрази Адамсберг.
Комисарят седна по турски върху преместената плоча, подпря лакти върху краката си и брада върху ръцете си. Ретанкур се отдалечи, облегна се на един надгробен паметник и затвори очи.
— Ще поспи малко — обясни комисарят на Новия. — Тя е единствената в Бригадата, която умее да спи права. Един ден ни обясни как става това и всички започнаха да тренират. Меркаде почти успя. Заспа за миг, обаче падна.
— Нормално — прошепна Веранк. — Тя не пада ли?
— Не, там е работата. Можете да проверите — наистина спи. Не е нужно да шепнете. Нищо не може да я събуди, ако е решила така.
— Въпрос на преобразуване — обясни Данглар. — Тя преобразува енергията си, в каквото пожелае.
— Което не ни дава ключа към системата — додаде Адамсберг.
— А пък те може чисто и просто да са се изпикали върху нея — рече Жюстен, който бе седнал до комисаря.
— Върху Ретанкур?
— Върху гроба, по дяволите.
— Много работа и много пари за едното пикаене.
— Така е, пардон. Само си говорех, за да се разсъня.
— Не ви укорявам, Воазне.
— Жюстен — поправи го Жюстен.
— Не ви укорявам, Жюстен.
— Ама не се разсънвам.
— Две неща биха могли да ви разсънят — смехът и сексът. В момента нито се смеем, нито правим секс.
— Забелязах.
— А спането? — попита Веранк. — То не разсънва ли?
— Не, лейтенант. То ви отпочива. Не е същото.
Екипът отново се умълча и пазачът попита дали вече не може да си тръгне. Да, може.
— Докато елеваторът е тук, бихме могли да поставим плочата на мястото й — предложи Данглар.
— Не веднага — каза Адамсберг, все така подпрял брадичка на ръката си. — Да поогледаме още малко. Ако не намерим нищо, „Наркотиците“ ще ни отнемат случая довечера.