— Но понеже животът е зле устроен — продължи тя, — твоят лейтенант е хванал окото на елегантния дългуч.
— На Данглар? Ретанкур?
— Да, ако Данглар е високият изискан мъж, който седеше встрани от нас. С вид на отвратен академик, който охотно би си вдъхнал кураж е една чашка.
— Той е — потвърди Адамсберг.
— Е, той е влюбен в русия лейтенант. Обаче едва ли ще се сближи с нея, ако бяга толкова надалеч.
— Любовта, Ариан, е единствената битка, която се печели чрез отстъпление.
— Кой кретен е казал това? Ти ли?
— Бонапарт, който не е бил от най-лошите стратези.
— А ти какво правиш?
— Отстъпвам. Нямам друг избор.
— Неприятности ли имаш?
— Да.
— Толкова по-добре. Много обичам историите на другите, особено неприятностите им.
— Спри — каза Адамсберг и посочи едно свободно място. — Ето тук ще вечеряме. Какви неприятности?
— Преди време мъжът ми ме напусна заради една санитарка с трийсет години по-млада от него — продължи Ариан, докато паркираше. — Все те ни се пречкат из краката. Санитарките.
Тя рязко дръпна ръчната спирачка, която сухо изскърца като единствено заключение на историята й.
Ариан не беше от лекарите, които първо са хранят и после говорят за работа, за да разделят гадориите на моргата от удоволствията на масата. Докато ядеше, тя нахвърля върху книжната покривка уголемена скица на раните на Диала и Сламката с ъгли и стрелки, за да покаже естеството на нанесените удари и комисарят да схване проблема.
— Спомняш ли ръста?
— Сто шейсет и два сантиметра.
— Значи е жена. На деветдесет процента. Има и два други довода — единият е психологически, другият психически. Слушаш ли ме? — попита тя неуверено.
Адамсберг многократно поклати глава, докато отделяше месото от шишчето и се питаше дали да не се опита да спи с Ариан довечера. С Ариан; чието тяло, може би по някакво чудо, породено от експериментите й с питиетата, не бе последвало логиката на шейсетте й години. Мислите му го връщаха двайсет и три години назад, когато по същия начин седяха на маса и по същия начин бе пожелал тези рамене и гърди. Но мислите на Ариан бяха насочени само към мъртъвците. Поне на пръв поглед, защото жените като нея умеят така да прикриват желанията си зад безупречно държане, че напълно да ги забравят. Затова пък Камий бе непоправимо естествена и не притежаваше никаква дарба за този вид преструвка. Не беше трудно да накараш Камий да се разтрепери, да се изчерви, а Адамсберг не се надяваше да предизвика тези душевни сътресения у патоложката.
— Правиш разлика между психологическо и психическо? — попита той.
— Наричам „психическо“ компресирането на психологическото в продължителността на миналото, чието въздействие е толкова подмолно, че погрешно го смесват с вроденото.
— Хубаво — каза Адамсберг и отмести чинията си.
— Слушаш ли ме?
— Но разбира се, Ариан.
— Очевидно е, че мъж, висок метър и шейсет и два, а такива има малко на брой, никога не би се опитал да нападне здравеняци като Диала и Сламката. Но те нямат никаква причина да се боят от жена. И мога да те уверя, че когато са ги убили, са били изправени и съвършено спокойни. Втори довод, психически и по-интересен — и в двата случая само една от раните, първата, е била достатъчна, за да събори мъжете и със сигурност да ги убие. Наричам я първичното пробождане. Ето тук — уточни Ариан и отбеляза една точка на салфетката. — Оръжието е скалпел и пробождането е било смъртоносно.
— Скалпел? Сигурна ли си?
Адамсберг напълни двете чаши и се намръщи, като престана да си задава неуместни еротични въпроси.
— Напълно. А щом си избрал скалпел вместо нож или бръснач, значи знаеш как да си служиш с него и какъв ще бъде резултатът. Обаче Диала е бил прободен още два пъти, а Сламката — още три пъти. Тези рани наричам второстепенни, те не са хоризонтални, защото са нанесени, когато жертвите са били вече паднали.
— Слушам те — увери я Адамсберг, преди да го попита.
Патоложката вдигна ръка, за да покаже, че трябва да я изчака, пи глътка вода, после глътка вино, после пак глътка вода и отново взе писалката си.
— Тези второстепенни прорези са знак за прекалена предпазливост, за желание работата да бъде свършена докрай и по възможност безупречно. Това презастраховане, тази свръхсъвестност говорят за самодисциплина, стигаща до невротичен перфекционизъм.