— Да — каза Адамсберг и си помисли, че Ариан спокойно би могла да напише книга за зидарията в пиренейската архитектура.
— Стремежът към съвършенство, желанието всичко да е в ред не са нищо друго, освен защитна реакция срещу външния свят. Присъща главно на жените. Процентът на мъжете с подобна симптоматика е пренебрежимо малък. Аз например проверих дали вратата на колата ми е заключена. Ти не. Проверих и дали ключовете ми са в чантата. Ти знаеш ли къде са твоите?
— Предполагам, където си стоят обикновено, закачени на един пирон в кухнята.
— Предполагаш.
— Да.
— Но не си сигурен.
— Е, не мога да се закълна.
— Само по това, без дори да те гледам, мога да позная, че си мъж, а аз жена от западния свят, с грешка от дванайсет процента.
— По-лесно е все пак да ме погледнеш.
— Да, но не забравяй, че не съм имала възможност да погледна убиеца на Диала и Сламката. Който е жена, висока метър и шейсет и два, с вероятност от деветдесет и шест процента според трите ни параметри и заключението, че е носила обувка с трисантиметрови токчета.
Ариан остави писалката си и изпи глътка вино между две глътки вода.
— Остават следите от инжекции по ръцете — каза Адамсберг, взе луксозната писалка и се залови да завива и отвива капачката й.
— Следите от инжекции са за заблуда. Можем да си представим, че убийцата е искала да насочи разследването към афера с наркотици.
— Не е кой знае колко хитро, особено със следа само от една инжекция.
— Но Мортие повярва.
— Добре де, какво й е пречело да инжектира една доза дрога?
— Може би не е имала. Дай си ми писалката, ще я повредиш, а държа на нея.
— Спомен от бившия ти съпруг.
— Именно.
Адамсберг търкулна писалката, която се спря на три сантиметра от ръба на масата. Ариан я прибра в чантата си заедно с ключовете.
— Да поръчам ли кафе?
— Да. Поръчай също ментовка и мляко.
— Разбира се — каза Адамсберг и махна с ръка на сервитьора.
— Останалото са дреболии — продължи Ариан. — Мисля, че убийцата е доста възрастна. Едва ли млада жена би рискувала да се озове с типове като Диала и Сламката на пусто гробище нощем.
— Така е — каза Адамсберг, когото това разсъждение веднага препрати към идеята му да легне с Ариан незабавно.
— И аз като теб предполагам, че е свързана с медицинските среди. Наличието на скалпел, разбира се, срязаната сънна артерия и точно забитата във вената спринцовка. Все едно че три пъти се е подписала.
Сервитьорът донесе чашите и Адамсберг видя как патоложката си направи коктейла.
— Още не си ми казала всичко.
— Вярно. Имам една малка загадка за теб.
Ариан се замисли, пръстите й си играеха с покривката.
— Не обичам да говоря, без да съм сигурна.
— Аз пък така предпочитам.
— Мисля, че е луда и дори, че знам същността на психозата й. Във всеки случай е достатъчно луда, за да разделя света на две.
— И това оставя следи?
— Стъпила е с крак върху гърдите на Сламката, за да направи последната порезна рана. От което става ясно, че лъска подметките на обувките си.
Адамсберг изгледа Ариан с празен поглед.
— Лъска подметките си — настоя патоложката, повишавайки тон, сякаш за да събуди комисаря. — По фланелката на Сламката имаше следи от боя за обувки.
— Чух, Ариан. Чудя се каква е връзката с двата й свята.
— Имала съм подобни случаи два пъти, в Бристол и в Берн. Мъже, които лъскаха подметките на обувките си по няколко пъти на ден, за да прекъснат контакта между тях и мръсотията на земята, на света. Това беше техният начин да се изолират, да се защитят.
— Да се дисоциират?
— Не всичко е дисоциация на съзнанието. Но не си на грешен път. Мъжът от Бристол натам вървеше. Това изолиране от земята, преградата между тялото и външния свят напомня за вътрешните стени у страдащите от дисоциация на съзнанието. Особено ако става дума за мястото, където се извършва престъпление, или за земята на мъртвите в гробището. Което не значи, че нашата убийца всеки ден си лъска подметките.
— Не тя, само частта й Омега, ако има дисоциация на съзнанието.
— Не, грешиш. Алфа би искала да се отдели от земята на престъпленията, които извършва Омега.
— Чрез боя за обувки — каза Адамсберг с гримаса на недоверие.