Разбира се, пръстта под ноктите на двамата мъже идваше от гроба. И какво от това? Това не помагаше да се разбере кой ги бе изпратил в Монруж, нито какво бяха търсили под земята — явно нещо, което два дни по-късно бе довело до трагичната им смърт. Адамсберг се бе осведомил за ръста на медицинската сестра — 1,65 м. Нито прекалено висока, нито прекалено ниска, за да се изключи от картинката.
Информацията за покойната още повече объркваше мислите му. Елизабет Шател от село Вилбоск сюр Рил в Горна Нормандия бе работила в туристическа агенция в Еврьо. Не ставаше дума за подозрителни обиколки, нито за съмнителни пътешествия, а за съвършено доброкачествени разходки с автобус за възрастни хора. Не бе отнесла никакви бижута в гроба. Обискът в дома й не разкри никакви скрити накити, никаква страст към скъпи аксесоари. Елизабет бе живяла скромно, без грим и украса. Родителите й я имаха за благонравна, което означаваше, доколкото се разбра, че не е имала отношения с мъже. Не бе обръщала на себе си повече внимание, отколкото на колата си, което бе предизвикало смъртта й на опасния трилентов път между Еврьо и Вилбоск. Спирачната течност бе изтекла и колата се бе блъснала в един камион. Последното знаменателно събитие в историята на Шателови датираше от времето на Революцията, когато родът се разцепил на две и в сблъсъка между привържениците на гражданската Конституция на духовенството и техните противници била дадена една жертва. Оттогава представителите на двата клона не общуваха помежду си дори в смъртта, като едните почиваха в гробището на Вилбоск сюр Рил, а другите — в Монруж.
Това унило резюме като че ли съдържаше целия живот на Елизабет, лишен от тайни, каквито бе нямала, и от приятелства, към каквито не се бе стремяла. Едно-единствено по-особено нещо й се бе случило, но чак в гроба. Което, мислеше си Адамсберг, докато си люлееше краката, нямаше никакъв смисъл. Заради тази жена, за която никой не бе ламтял приживе, бяха загинали двама мъже, опитали се да проникнат до главата й в ковчега. Елизабет бе положена в ковчег в болницата в Еврьо и никой не се бе промъкнал, за да пъхне каквото и да било вътре.
В четиринайсет часа — бърз колоквиум в Бирарията на философите, където половината състав на Бригадата довършваше обяда си. Адамсберг не държеше на колоквиумите и на тяхната редовност, нито на мястото на провеждането им. Той измина стоте метра, които го деляха от бирарията, като търсеше на огъващата се под поривите на вятъра карта къде се намира Вилбоск сюр Рил. Данглар му показа една малка точка.
— Вилбоск се обслужва от жандармерията в Еврьо — уточни майорът. — Паянтови къщи със сламени покриви, ясна ви е картинката. Намира се на петнайсет километра от вашия Аронкур.
— Какъв Аронкур? — попита Адамсберг, опитвайки се да сгъне картата, която упорито се съпротивляваше.
— Аронкур от концерта, на който придружавахте от любезност.
— А да, бях забравил името. Забелязали ли сте, че пътните карти са като вестниците, ризите и щурите идеи? Веднъж разгънеш ли ги, няма начин да ги сгънеш отново.
— Откъде взехте тази карта?
— От вашия кабинет.
— Дайте ми я, аз ще я оправя — протегна неспокойна ръка Данглар.
За разлика от комисаря Данглар ценеше предметите — и идеите, — които му налагаха дисциплина. През ден намираше вестника си вече прегледан от Адамсберг и следователно зле сгънат или по-точно набързо събран на топка. При липса на по-сериозни неприятности това бе достатъчно да му развали настроението. Но не можеше да се разбунтува срещу тази проява на нехайство, тъй като комисарят пристигаше в службата рано призори — когато разлистваше вестника — и никога не бе укорил Данглар за либералното му работно време.
Хората на Адамсберг бяха насядали в бирарията на обичайната си дълга маса в нишата до прозореца. Два големи витража хвърляха върху групата синя, зелена и червена светлина в зависимост от заеманото място. Данглар, който намираше витражите за грозни и отказваше да има синьо лице, винаги сядаше с гръб към прозореца.
— Къде е Ноел? — попита Мордан.
— На стаж покрай Сена — обясни комисарят, докато се настаняваше.