— През нощта нищо не мога да направя — каза тя. — Не мога да спя права пред вратата ви.
— О — каза Адамсберг и небрежно махна с ръка, — за през нощта нямам грижа. Вече разполагам с един кръвожаден призрак.
— Така ли? — каза Есталер.
— Света Клариса, размазана от един кожар през 1771 година — обясни Адамсберг с известна гордост. — Наричат я Нямата. Обирала старците, после ги удушавала. В известен смисъл Нямата е съперничка на нашата медицинска сестра. Ако Клер Ланжевен проникне в дома ми, ще се разправя с нея, преди да се приближи до мен. Още повече че Клариса има предпочитания към жените, и то възрастните. Виждате, че няма от какво да се боя.
— Откъде го измислихте това?
— Каза ми го новият ми съсед, един античен еднорък испанец. Загубил е дясната си ръка в Гражданската война. Казва, че лицето на монахинята приличало на черупката на стар орех.
— Колко души е убила? — попита Мордан, който явно се забавляваше. — Седем, като в приказките?
— Точно.
— Ама вие виждали ли сте я? — попита Есталер, объркан от усмивките на колегите си.
— Това е само легенда — обясни Мордан, като по стар навик отчетливо произнасяше сричките. — Клариса не съществува.
— А, добре — успокои се сержантът. — Испанецът да не е изкукуригал?
— Ни най-малко. Бил е ухапан от паяк по липсващата ръка и го сърби вече шейсет и девет години. Чеше се във въздуха, на точно определено място.
Идването на сервитьора разсея разтревожения Есталер, който побърза да направи колективната поръчка на кафета. Безчувствена към тракането на приборите, Ретанкур продължаваше да разглежда снимките на сестрата, докато Веранк й говореше. Новия не се бе обръснал и имаше снизходителната и спокойна физиономия на човек, който се е любил до зори. Което напомни на Адамсберг, че е изтървал Ариан, като е заспал като пън в колата й. Проникващата през витражите светлина разпалваше странни цветни огньове в шарената коса на лейтенанта.
— Защо ти трябва да пазиш Адамсберг? — обърна се Веранк към Ретанкур. — При това сама.
— По навик.
— Аха.
Ретанкур му се усмихна и за миг откъсна поглед от снимките.
— Наистина ли искате това, Веранк? — намеси се Адамсберг, опитвайки се да не говори прекалено студено. — Или това е просто поетически порив? Искате ли да помагате на Ретанкур в задачата й? Размислете, преди да отговорите, претеглете опасността, преди да приемете. Не става дума за стихове. Задачата е тежка.
— И Ретанкур е тежка — обади се Ноел.
— Млъквай — каза Воазне.
— Ако обичаш — додаде Жюстен.
Адамсберг си даде сметка, че в неговата бригада Жюстен понякога играеше ролята на потвърдителя от Аронкур. А Ноел — на най-агресивния опонент.
Келнерът донесе кафетата и на масата настъпи кратко мълчание. Есталер внимателно разпредели чашите според вкуса на всеки. Бяха свикнали и не му се месеха.
— Приемам — каза Веранк с леко стиснати устни.
— А вие, Ретанкур? Вие приемате ли го?
Ретанкур отправи към Веранк ясен и неутрален поглед, опитвайки се да прецени дали е способен да й помогне. Ще речеш, джамбазин, който оглежда коня. Притеснителен оглед за присъстващите, които съвсем се умълчаха. Веранк обаче не се смути. Беше Нов, такава му бе работата. А и сам бе предизвикал съдбата — сега трябваше да пази Адамсберг.
— Приемам — отсече Ретанкур.
— Значи решено — каза Адамсберг.
— Той ли? — процеди Ноел. — Но той е Нов, по дяволите.
— Има единайсетгодишен стаж — възрази Ретанкур.
— Аз съм против — повиши тон Ноел. — Този човек няма да свърши работа, господин комисар. Той няма никакво желание да ви пази.
Правилно, помисли Адамсберг.
— Късно е вече, решението е взето — обяви той.
Данглар загрижено наблюдаваше сцената, докато си пилеше ноктите, и изчисляваше очебийната завист на Ноел. Лейтенантът рязко вдигна ципа на коженото си яке, както правеше всеки път, когато се готвеше де прекрачи границата.
— Ваша воля, господин комисар — изсмя се той на зелената светлина. — Но за сблъсъка с подобно животно ви трябва тигър. А доколкото ми е известно — добави той и кимна към косата на Новия, — козината не прави тигъра.