Уцели невралгичната точка, успя да помисли Данглар, преди пребледнелият Веранк да се изправи пред Ноел. И отново да седне, сякаш останал без сили. Адамсберг прочете на лицето му такова страдание, че в стомаха му се образува топка от ярост, която отпрати надалеч войната между двете долини. При Адамсберг гневът бе нещо изключително рядко и крайно опасно. Данглар знаеше това, поради което на свой ред стана и бързо заобиколи масата. Адамсберг бе изправил Ноел на крака и с ръка на гърдите му постепенно го изблъскваше към улицата. Веранк стоеше неподвижен, с неволно пъхнати в косата пръсти, и дори не наблюдаваше сцената. Усещаше само, че две жени мълчаливо са застанали от двете му страни — Ретанкур и Елен Фроаси. Доколкото си спомняше, и като се пренебрегнат любовните разочарования, жените никога не му бяха правили нищо лошо. Не го бяха нападали, дори не му се бяха подигравали. От осемгодишна възраст общуваше само с жени и нямаше нито един приятел от мъжки пол. Не умееше и не обичаше да говори с мъже.
Шест минути по-късно Адамсберг се върна в бирарията сам. Напрежението още не беше спаднало и хвърляше върху кожата му приглушени отблясъци, доста подобни на ненормалната светлина, която проникваше през витражите.
— Къде е той? — предпазливо попита Мордан.
— С чайките, далеч оттук. И се надявам, че още дълго ще лети с тях.
— Той вече си взе отпуската — обади се Есталер.
Уточняващата намеса на Есталер поуспокои обстановката, както когато отворим прозорче в задимена стая.
— Ще си вземе още — отговори Адамсберг по-меко. — Да сформираме екипите — додаде той, като хвърли поглед на часовниците си. — Минете през Бригадата да вземете снимки на сестрата. Данглар ще координира работата ви.
— А не вие? — попита Ламар.
— Не, аз тръгвам пръв. С Веранк.
Парадоксалната ситуация леко объркваше Адамсберг, както и Веранк, комуто не хрумваше никакъв стих, способен да възстанови равновесието му. Веранк трябваше да закриля Адамсберг, а Адамсберг закриляше Веранк — взаимовръзка, която никой от двамата не бе пожелавал. Провокацията произвежда нежелани ефекти, помисли си Адамсберг.
Двамата мъже се въртяха близо два часа из пазара, като се изхитриха нито веднъж да не си заговорят. Веранк поемаше разпитите, докато комисарят разсеяно се оглеждаше, без да знае какво точно търси. Денят преваляше, Адамсберг посочи един изоставен дървен сандък, където да направят пауза. Седнаха, всеки на единия край на сандъка, оставяйки максимално разстояние помежду си. Веранк запали цигара, която се предполагаше, че играе ролята на разговор.
— Трудно сътрудничество — каза Адамсберг и подпря брадичка с юмрука си.
— Да — призна Веранк.
— Да, лейтенант, боговете трябва да са. Те скучаят, затова пият, играят, а ние, глупаците, им се мотаем из краката. Двамата заедно. С плановете ни, които те нарушават просто за удоволствие.
— Не сте длъжен да работите на терена. Защо не останахте в службата?
— Защото търся противопожарна преградка.
— Аха. Да нямате камина?
— Имам. Когато Том проходи, ще стане опасно. Затова търся преградка.
— Продават на улица Ру. Ако имате късмет, още ще е отворено.
— Можехте да ми кажете по-рано.
След половин час вече съвсем се беше стъмнило и двамата мъже вървяха по една уличка, хванали от двата края тежка и древна противопожарна преграда, за която Веранк дълго се бе пазарил, докато Адамсберг изпробваше здравината й.
— Бива си я — каза Веранк, като положи своя край до колата. — Красива, солидна, евтина.
— Бива си я — потвърди Адамсберг. — Дайте да я поставим на задната седалка, аз ще я поема от другата страна.
Адамсберг седна зад волана, Веранк се настани до него и закопча колана си.
— Може ли да пуша?
— Пушете — каза Адамсберг и потегли. — И аз съм пушил. Дълги години. Като деца в Калдез всички тайно пушехме. Предполагам, че и при вас в Лобазак е било така.
Веранк отвори прозореца.
— Защо казвате „в Лобазак“?
— Защото вие живеехте точно там, на два километра от лозето на Веранк дьо Билк.