Адамсберг караше, без да бърза, като плавно взимаше завоите.
— Има ли значение?
— Има, защото там са ви нападнали. А не на лозето. Защо лъжете, Веранк?
— Не лъжа, господин комисар. На лозето беше.
— В Лобазак е било. На Високата ливада, зад параклиса.
— Вас ли са нападнали или мен?
— Вас.
— Значи знам за какво говоря. Щом ви казвам, че е било на лозето, значи е било на лозето.
Адамсберг спря на червен светофар и погледна към колегата си. Веранк беше искрен, без всякакво съмнение.
— Не, Веранк — подзе Адамсберг и даде газ. — В Лобазак е било, на Високата ливада. Там са дошли петте момчета от долината на Гав.
— Петимата боклуци от Калдез.
— Точно така. Те никога не са се приближавали до лозето. Дошли са на Високата ливада, по Скалистия път.
— Не е вярно.
— Вярно е. Дали са си среща в параклиса на Камалес. Там са ви нападнали.
— Не знам какво се опитвате да направите — изръмжа Веранк. — Бях на лозето, там изгубих съзнание, оттам ме взе баща ми и ме заведе в болницата в По.
— Това е било три месеца по-рано. В деня, когато сте изпуснали кобилата и тя ви е прегазила. Счупен пищял, баща ви, ви е завел в По, кобилата е била продадена.
— Не е възможно — прошепна Веранк. — Откъде знаете?
— Нима вие не знаехте какво става в Калдез? Когато Рьоне падна от покрива и като по чудо оцеля, нима не го узнахте в Лобазак? А когато пламна бакалията, не го ли узнахте?
— Да, разбира се.
— Виждате ли?
— Мамка му, на лозето беше.
— Не, Веранк. Бягството на кобилата и нападението на момчетата от Калдез — две загуби на съзнание в разстояние на три месеца, два престоя в болницата в По. Смесили сте двете събития. Посттравматично объркване, би казала патоложката.
Веранк откопча колана си, наведе се напред и опря лакти на коленете си. Колата се бе озовала в задръстване.
— Не виждам какво целите с тия приказки.
— Какво правехте в лозето, когато дойдоха момчетата?
— Проверявах състоянието на гроздовете, през нощта бе имало буря.
— Е, няма начин. Защото е било през февруари и лозето е било обрано. Кобилата — да, било е през ноември и сте оглеждали гроздовете. Предстоял е коледният гроздобер.
— Не — повтори Веранк. — А и какво значение има? Какво ви е грижа дали е било на лозето или на Високата ливада в Лобазак? Нападнаха ме, нали така?
— Да.
— Удряха ме с железни пръти по главата и ме наръгаха с парче от бутилка в корема, нали така?
— Да.
— Е, тогава?
— Тогава вие просто не си спомняте всичко.
— Много добре си спомням мутрите им и по този въпрос не можете да направите нищо.
— Не твърдя обратното, Веранк. Мутрите им — да, но не всичко. Помислете по въпроса, някой ден пак ще поговорим.
— Спрете тук някъде. Ще се прибера пеш — каза Веранк с равен тон.
— Няма смисъл. Налага се да работим заедно шест месеца, вие сте пожелали така. Нищо не рискуваме, разделя ни една противопожарна преграда. Тя ще ни пази.
На лицето на Адамсберг се мярна усмивка. Мобилният му телефон иззвъня и прекрати войната между двете долини. Комисарят го подаде на Веранк.
— Данглар е. Вдигнете, моля ви, лейтенант, и го приближете до ухото ми.
Данглар бързо уведоми Адамсберг, че и трите екипа не са открили нищо. Никаква жена, нито стара, нито млада, не е била видяна с Диала и Сламката.
— А при Ретанкур?
— И там нищо. Къщата е изоставена, миналия месец се е спукала тръба, на пода има десет сантиметра вода.
— Никаква дреха ли не е открила?
— Засега никаква.
— Значи можехте да изчакате до утре, капитане.
— Аз заради Бине. Трябвате му спешно, три пъти ви е търсил в службата този следобед.
— Кой е Бине?
— Не го ли познавате?
— Не го познавам.
— Е, той пък ви познава, дори много добре. Иска да говори с вас лично и спешно. Твърди, че има да ви казва нещо много важно. Според дежурния, който е записал съобщението, работата изглежда сериозна.
— Свържете се с този Бине, Веранк, и ми го дайте.
Веранк набра номера и залепи телефона до ухото на комисаря. Вече излизаха от задръстването.
— Бине?
— Не е лесно да те открие човек, беарнецо.
Плътният глас на човека отекваше в колата и Веранк вдигна вежди.