— За вас ли е, Веранк? — тихо го попита Адамсберг.
— Не е за мен — прошепна Веранк и поклати глава. Комисарят се намръщи.
— Кой сте вие, Бине?
— Бине, Робер Бине. Не си ли спомняш, за бога?
— Не, съжалявам.
— Мамка му. От кръчмата в Аронкур.
— Ясно, Робер, сетих се. Как ми откри името?
— Взех го от хотела, идеята беше на Анжелбер. Той смята, че трябва бързо да ти кажем. И аз смятам така. Освен ако вече не те интересува — внезапно се дръпна Робер.
Бърз отбой на нормандеца, досущ като докоснат по рогчетата охлюв.
— Напротив, Робер. Какво става?
— Има още един. И понеже ти загря, че работата е сериозна, решихме, че е добре да знаеш.
— Още един какво, Робер?
— Ликвидиран по същия начин в гората на Шан дьо Вигорн, близо до старата железопътна линия.
Елен, мили боже. Робер го търсеше спешно в Париж заради един елен. Адамсберг уморено въздъхна, загледан в интензивния трафик и в светлините на фаровете, които се размиваха в дъжда. Не искаше да наскърби Робер, нито мъжката асамблея, която го бе приела не особено охотно онази вечер, когато придружаваше Камий. Но нощите бяха къси, а той имаше желание просто да хапне и да си легне. Влезе в двора на Бригадата и направи знак на колегата си, че разговорът не е важен и може да се прибира. Но Веранк, който бе потънал в тревожните си мисли, не помръдна.
— Разкажи ми по-подробно, Робер — машинално каза Адамсберг, докато паркираше. — Записвам — добави той, без да вади молив.
— Ами това е, очистен, истинско клане.
— Какво казва Анжелбер?
— Знаеш, че Анжелбер има мнение по въпроса. Според него става дума за младок, който се е развалил с възрастта. Проблемът, беарнецо, е, че младокът е дошъл от Бретийи чак до нас. Анжелбер вече не е сигурен, че е някой скапан парижанин. Може да е някой скапан нормандец.
— Сърцето? — попита Адамсберг и Веранк смръщи вежди.
— Извадено, хвърлено встрани, размазано. Същото, казвам ти. Само дето на този рогата са с десет клона. Освалд не е съгласен. Твърди, че са девет. Не че Освалд не знае да брои, ами обича да е в опозиция. Ще се заемеш ли?
— Естествено, Робер — излъга Адамсберг.
— Идваш ли? Чакаме те за вечеря. За колко време ще дойдеш? За час и половина?
— Не мога, имам двойно убийство.
— Че и ние също, беарнецо. Ако това тук не е двойно убийство, не знам кое е.
— Съобщи ли в жандармерията?
— На жандармите им е през оная работа. По-задръстени са от натъпкана гъска. Не си размърдаха задника дори за да дойдат и да погледнат.
— А ти погледна ли?
— Този път да. Шан дьо Вигорн ни засяга, нали разбираш.
— И какво, деветовръх или десетовръх?
— Десетовръх, естествено. Освалд говори щуротии, за да се прави на интересен. Майка му е от Опортюн, на две крачки от мястото, където са намерили рогача. И нали разбираш, използва това, за да се фука. Казвай сега де, идваш ли да пием по едно, или не идваш? Няма да си говорим с часове.
Адамсберг се зачуди как да излезе от трудната ситуация, още повече че за Робер между двама заклани мъже и един убит елен нямаше никаква разлика. По инатлък нормандците, поне тези, можеха да си съперничат с беарнците, поне онези от долините на По и Осо.
— Не мога, Робер, имам си тук една сянка.
— И Освалд си има. Това няма да му попречи да пийне едно.
— Какво си има Освалд?
— Сянка, какво. В гробището на Опортюн. Племенникът му я е видял де. Повече от месец ни проглушава ушите с тая история.
— Дай ми Освалд.
— Няма го, тръгна си. Но ако дойдеш, ще е тук. И той иска да те види.
— Защо?
— Защото сестра му го е помолила заради онова нещо на гробището. И да ти кажа, права е жената, щото ченгетата от Еврьо са съвсем гламави.
— Но какво нещо, Робер?
— Не ме питай мен, беарнецо.
Адамсберг погледна часовниците си. Едва деветнайсет часът.
— Ще видя какво мога да направя, Робер.
Комисарят прибра телефона в джоба си и се замисли. Веранк продължаваше да чака.
— Спешен случай ли?
Адамсберг опря глава в стъклото.
— Изобщо не е случай.
— Говореше за изкормване, за смазано сърце.
— На елен, лейтенант. При тях има някакъв тип, който се забавлява, като избива елените и това ги изкарва от релси.